Тя не можа да мигне тази нощ, колкото и да се опитваше, а на сутринта не успяваше да прогони спомена за противното посегателство на пръстите му, които се движеха в нея, както и за своята безпомощност, докато той я държеше по този начин. Най-лошо беше съзнанието, че колкото и ужасно да беше случилото се, то беше нищо в сравнение с онова, което Черепа и неговите хора бяха направили на Насон, и това увеличаваше болката ѝ.
Ливия се разхождаше през междучасието и застана под сянката на един дъб в края на училищния двор. Денят беше топъл и на тревата от другата страна на училището играеха импровизиран футболен мач. Другите деца се бяха събрали на групи около масите за пикник покрай тухлената ограда на училището, наблюдаваха мача, смееха се, примижаваха на слънцето и си говореха. Ливия се чувстваше изолирана от всичко това, сякаш някаква мръсотия се беше настанила в нея, мръсотия, която и другите деца сигурно бяха усетили, без да са съвсем наясно за какво става дума.
Тя забеляза едно момче, което излезе през задната врата на училищната сграда — новото момче Шон някой си, в същия клас като нея, когото учителят представи в часа. Бащата на Шон бил нает на важна работа в завода за муниции на господин Лоун, обясни учителят, и затова Шон се премествал в училището в Луълин по средата на учебната година. Учителят беше поканил Шон да излезе на дъската да каже няколко думи за себе си. Ливия го беше наблюдавала, дребен за годините си, как излиза бавно отпред, измъчвайки се на всяка крачка, и осъзна, че е стеснителен, дори по-стеснителен от нея. Кожата му имаше цвят на карамел и беше изпъстрена с лунички, очите му бяха с формата на бадем и имаше тъмна, къдрава коса. Изглежда, единият от родителите му беше чернокож, а другият — от азиатско потекло. Може би това го караше да се чувства неловко, понеже почти всички други ученици бяха бели. Ако беше така, тя разбираше как се чувства момчето.
Но когато Шон се опита да говори, Ливия осъзна, че той се притеснява от нещо друго. Шон заекваше. Отначало леко, но щом децата започнаха да се смеят, започна да заеква още повече. Учителят се опита да ги усмири, но успя само да превърне смеха им в сподавено кикотене. Шон успя да каже още няколко думи, после се върна на мястото си, свел поглед, а бузите му с цвят на карамел се бяха зачервили. Ливия го съжаляваше и искаше да извика на другите деца да спрат, но знаеше, че няма да постигне нищо, а просто щяха да започнат да се подиграват и на нея.
Той сега спря на ъгъла на сградата, погледна към футболното игрище и към децата, седнали на масите за пикник. Държеше учебниците си в ръка, а с другата се подпря на тухлената стена, сякаш търсеше опора, и постоя така, като надничаше зад ъгъла. Не забеляза Ливия, а и никой друг не го забеляза. После се обърна и тръгна обратно към задния вход.
Вратата отново се отвори и Ерик, който беше в по-горния клас и обичаше да ѝ се подиграва за акцента, излезе, следван от двама свои приятели. Ливия инстинктивно стисна учебниците си по-здраво.
— Хей — силно извика Ерик. — Това е Пелтека.
Шон спря и изгледа Ерик и другите двама притеснено.
Ерик го доближи, като се усмихваше.
— Кажи нещо, П-п-пелтек.
Шон поклати глава и отстъпи една крачка.
Ливия беше като парализирана. Искаше да помогне на Шон. Знаеше, че би могла. В предишния си живот, преди да се беше случило това с нея и Насон, преди да беше докарана на това ужасно място, преди господин Лоун да я беше накарал да се чувства отровена, самотна и безпомощна… тя би го направила.
В същото време изпита облекчение, че Ерик и другите двама тормозят някого другиго. Когато го осъзна, я заля вълна от срам.
Помогни му, помисли си тя. Но се усещаше така слаба. Така безполезна. Така уплашена.
Ерик се приближи още една крачка. Усмивката му угасна.
— Кажи нещо, Пелтек. Или аз ще те накарам.
Шон отново отвърна само с поклащане на глава. Това беше най-странното — лицето му изразяваше уплаха, но имаше нещо в позата му, което говореше, че… някак си е подготвен. Той леко се беше завъртял, така че лявата му страна беше към Ерик, с едната ръка държеше учебниците близо до брадичката си като щит, а другата беше вдигнал с разтворени пръсти в успокоителен жест, който същевременно изглеждаше някак… обигран. Преднамерен.
Ерик замахна и събори учебниците от ръката на Шон. Те паднаха на земята, но Шон не отклони поглед. Държеше ръцете си вдигнати, с дланите напред и лакти, прибрани към тялото.