Единият от приятелите на Ерик се засмя и каза:
— П-п-предполагам, че ще трябва да го накараш, Ерик.
Ерик изсумтя подигравателно и посегна да хване Шон. Това, което се случи после, стана толкова бързо, че Ливия не беше сигурна дали е видяла добре.
Шон сграбчи китката на Ерик и силно я дръпна. В същия момент сложи крак на бедрото му и се хвърли във въздуха в някакво салто. Хвана ръката на Ерик между краката си и за момент увисна така, с главата надолу от тялото на Ерик, като го държеше само за китката, пристегнал с крака ръката му. От неговото тегло Ерик се приведе и се опита да запази равновесие, но падна на земята с изненадано скимтене. Шон изви ръката му скръстил глезени около гърдите на Ерик и извил гръб. Приятелите на Ерик гледаха ококорени, очевидно прекалено стъписани, за да се намесят.
— Ще ме т-тормозиш ли отново? — попита Шон.
Ерик риташе и се бореше. Шон изви още ръката му и Ерик изскимтя, този път по-силно.
— Ще ме тормозиш ли отново? — каза Шон. Ливия забеляза, че този път не заекна.
Ерик се замята по-силно.
— Пусни ме, малък, проклет…
Шон изви още ръката му. Ерик извика от болка.
Шон обърна глава така, че да гледа червеното, изкривено лице на Ерик.
— Ще ме тормозиш ли отново?
— Ще те убия, малък…
Шон отново изви ръката му. Този път Ерик силно изкрещя. Ливия погледна към сградата и осъзна, че и другите деца са чули вика му. Те се оглеждаха наляво-надясно, но не можеха да видят какво става зад ъгъла.
— Ще ме…
— Не! Не! Няма да те тормозя повече. Пусни ме! Пусни ме!
Шон пусна ръката на Ерик, надигна се и бързо скочи на крака. Ливия забеляза, че държеше ръцете си пред лицето, докато стоеше, сякаш очакваше другите момчета да го нападнат. Направи крачка назад, като ги наблюдаваше предпазливо.
Но нямаше нужда да се тревожи. Другите двама бяха прекалено шокирани, а може би и уплашени, за да направят нещо, само гледаха с отворена уста падналия си приятел, който сега се държеше за ръката и плачеше.
— Защо го направи? — пискливо попита той. — Счупи ми ръката. Счупи я. — После пое дълбоко дъх и изплака. — Господи, колко боли.
— Не е счупена — каза Шон. — Само изкълчена. — После добави. — Засега.
След малко Ерик успя да стане на крака. Неговите приятели не му помогнаха. А когато той тръгна обратно към училището, държейки ранената си ръка и плачейки, те дори не му отвориха вратата. Само го следваха, гледаха се един друг, после Ерик и отново един друг. Преди да изчезнат вътре, единият погледна към Шон и Ливия забеляза, че болката и обидата в очите му бяха като на дете, на което са взели любимата играчка.
После изчезнаха. Шон си взе книгите и седна на една пейка до вратите. Ливия забеляза, че леко трепери. Той вдигна поглед, видя, че тя го наблюдава, и бързо отмести поглед.
Звънецът удари и децата, които играеха футбол и се смееха на масите за пикник, започнаха да се събират на ъгъла и послушно да влизат вътре, но никой не погледна към Шон, докато минаваха край него. След няколко минути мястото опустя. С изключение на няколко птици, които чуруликаха по околните дървета, в училищния двор изведнъж стана тихо.
Ливия излезе иззад бука и тръгна с туптящо сърце към сградата, притиснала учебниците към гърдите си. Шон безмълвно я наблюдаваше как се приближава.
Тя спря пред него. Шон я погледна и ѝ се стори дост тъжен. Не знаеше защо, но усети, че ѝ се плаче. Но не изпитваше печал. Вместо това се усещаше силна, будна, наелектризирана, сякаш прекалено дълго се беше задушавала и най-после беше намерила начин да диша. За първи път, откакто ванът спря в гората и Черепа излезе от него, тя не се страхуваше от нищо — боеше се единствено това момче да не ѝ откаже това, което щеше да го помоли.
— Моля те — каза тя почти шепнешком. — Това, което направи. Ще ме научиш ли?
Глава 27
Тогава
Оказа се, че онова, което Шон беше приложил, се наричаше жиу-жицу, един начин по-дребни хора да се справят с по-едри. Било измислено в Япония и после доразвито и популяризирано в Бразилия, а бащата на Шон го бил научил от някакви хора на име Грейси, след като напуснал Военноморските сили и отишъл да живее в Рио. Шон каза на Ливия, че баща му го карал да тренира от малък и че щял да помоли баща си да тренира и нея. Къщата на Шон се намираше срещу училището и те отидоха там заедно след часовете.
— Баща ти вкъщи ли е сега? — попита Ливия, докато си мислеше колко късно се прибира понякога господин Лоун.
— Още не, но скоро ще си дойде — каза Шон. — Разбрал се е с шефа си да започва работа рано, така че да се прибира вкъщи също по-рано.