— Значи има време да те тренира?
Шон кимна, но не отговори и Ливия се чудеше дали има още нещо.
Домът на Шон беше на два етажа, с веранда отпред и отстрани. Имаше и голям двор с трева и въпреки че къщата не беше така представителна като тази на семейство Лоун, Ливия усещаше, че бащата на Шон трябва да е много важен човек, за да си позволи такъв хубав имот.
— Майка ти вкъщи ли е? — попита тя, докато изкачваха предните стъпала.
Шон сведе поглед.
— Тя н-не е с нас.
Ливия за първи го чу да заеква, откакто тръгнаха от училище заедно. Тя осъзна, че въпросът ѝ го е поставил в неудобно положение. Затова ли баща му всеки ден се прибираше рано вкъщи — защото майката я нямаше? Без да мисли, тя каза:
— И моите родители не са с мен.
Шон я погледна, сведе поглед и после отново я погледна.
— Да не са те… из-зоставили?
Тя не искаше да го лъже, но не беше склонна и да му обясни. Така че просто кимна.
— Съжалявам — каза той. Лицето му отново стана тъжно, както след схватката.
Събуха гуменките си — Шон обясни, че имат обичай да не влизат обути в къщата — после си направиха сандвичи с фъстъчено масло и желе. Кухнята беше чиста и функционална, а не показна като в къщата на семейство Лоун, и беше по-удобна и някак си по-истинска. Шон наля на двамата по чаша мляко и те седнаха на масата, която гледаше към малък зелен двор, ограден от барака с инструменти и люлки. Докато ядяха, Ливия разпита Шон за жиу-жицу. Това, което беше направил на побойника Ерик, ѝ се струваше удивително, магическо, и тя искаше да научи всичко за това чудо, преди да изчезне така внезапно, както се беше появило.
Шон се радваше да сподели знанията си. Той ѝ каза какво означава да установиш базата си, да постигнеш доминираща позиция и да отнемеш възможностите на противника си, докато му остане само един избор — да се предаде.
— Можеше ли наистина да му счупиш ръката? — попита Ливия, все още зашеметена.
Шон кимна.
— Но се радвам, че не ме накара.
— Баща ти сигурно много ще се ядоса?
Шон се засмя, а Ливия видя как лека червенина заля бузите му под луничките. За първи път го чуваше да се смее, и ѝ хареса — имаше нещо стеснително в него, сякаш собственият му смях го беше стреснал и изненадал.
— Баща ми ме научи да се бия заради побойниците. Той ги мрази. Ако бях счупил ръката на Ерик, баща ми сигурно щеше да ми даде медал.
Ливия реши, че харесва бащата на Шон.
— Значи няма да си имаш неприятности заради това, което се случи днес?
Шон поклати глава, а лицето му отново стана тъжно.
— Не. Той ще се гордее с мен.
Ливия не разбираше неговите противоречиви чувства.
— А ти не се ли гордееш?
— Аз… — гласът му заглъхна и после той продължи: — Иска ми се да ме бяха оставили на мира.
— Но понякога не те оставят. Понякога трябва да ги принудиш.
Ливия нямаше намерение да отговаря толкова избухливо. Но имаше ли по-голяма истина от това?
Тя чу как предната врата се отвори. Шон погледна и извика:
— Здравей, татко.
Един баритон се чу от фоайето:
— Здравей, тигре. Как мина денят ти?
— Всичко е наред. Аз съм с една приятелка тук.
Гласът извика:
— О?
Миг по-късно един хубав чернокож мъж влезе в кухнята. Той беше висок и широкоплещест, ръкавите на закопчаната му риза бяха издути около бицепсите му, а стойката му беше изправена като телеграфен стълб. Ливия беше изненадана и осъзна, че беше очаквала бащата на Шон да е азиатец, след като той ѝ каза, че жиу-жицу идва от Япония, а майка му да е чернокожа. Беше стъписана и от големината му, след като Шон беше толкова дребен.
Мъжът спря и погледна Ливия. Веждите му се повдигнаха и на лицето му се появи изненадана усмивка.
— Е, здравей — каза той.
— Татко — каза Шон, — това е Ливия. Може ли да я тренираме по жиу-жицу?
Бащата на Шон се засмя.
— Може би първо трябва да ни представиш?
Шон почервеня.
— Хм, Ливия, това е баща ми.
Ливия стана, както я беше научила Нану. Искаше да направи добро впечатление на бащата на Шон, за да се съгласи да бъде неин учител. Как беше фамилното име на Шон? Уено… Уенояма, да.
— Здравейте, господин Уенояма. Радвам се да се запознаем.
Бащата на Шон се усмихна.
— О, Уенояма е фамилното име на майката на Шон. Моето е Фриман. Малкълм Фриман. Но моля те, не ме наричай „господин Фриман“, освен ако не искаш да ме накараш да се почувствам стар. Казвай ми просто „Малкълм“.
Ливия кимна.
— Добре.
— Значи искаш да научиш жиу-жицу, така ли, Ливия?