— Да — избъбри Ливия. — Искам това. — После осъзна, че в нетърпението си е съставила погрешно изречение, и се поправи: — Да, много бих искала.
— Е, бих казал, че ще бъде добре най-накрая Шон да има партньор с неговата големина. Колко често ще можеш да тренираш?
Ливия беше изненадана. Тя очакваше Шон да има дузина партньори за тренировка. Стотици. Кой можеше да не иска да научи жиу-жицу? Поклати глава, без да е разбрала въпроса.
— Колкото често искате да ме учите.
Малкълм повдигна вежди.
— Е, Шон и аз тренираме всеки ден. Ако и ти го правиш, със сигурност ще напреднеш бързо. Но имаш ли време с цялото това учене? Родителите ти ще се съгласят ли?
Ливия почувства как я заля вълна от паника. Не беше помислила за това. Знаеше, че на господин Лоун нямаше да му хареса да отсъства от къщата толкова дълго. И как би ѝ позволил да научи нещо, което тя можеше да използва, за да се бие?
Но тя трябваше да намери начин. Трябваше.
Малкълм, изглежда, усети нейното смущение.
— Искаш ли първо да поговориш с тях?
— Те не са ми родители — каза тя, ужасена, че прави грешка, като му го казва. — Аз… живея при господин и госпожа Лоун.
— О — каза Малкълм и кимна разбиращо. — Чувал съм за теб. Ти си осиновената дъщеря на семейство Лоун, нали?
Тя мразеше да бъде наричана така. Звучеше, все едно семейство Лоун я притежават. Кимна.
— Е, аз се виждам с господин Лоун всеки ден в работата. Мисля, че мога да поговоря с него от твое име, ако искаш.
По някаква причина тази идея я плашеше.
— Аз… не знам дали ще те послуша.
Малкълм се усмихна с топла, уверена усмивка и без да иска, Ливия се почувства по-спокойна.
— На твое място не бих се тревожил — каза той. — Вярно, господин Лоун е шефът, но ще бъдеш изненадана колко малко хора имат моите умения — умения, така необходими за големия му завод за муниции. Та той цяла година е търсил някого като мене. Смятам, че ще ме послуша. При две условия.
Ливия изведнъж отново почувства страх.
— Да?
— Първо, трябва да ми обещаеш, че няма да се отрази на успеха ти. Имам чувството, че това ще бъде първото възражение на господин Лоун, и трябва да мога да го успокоя.
Ливия не се поколеба.
— Обещавам.
— И второ, колкото и често да тренираме, когато си на тепиха, забравяш за всичко друго. Това не е просто игра. Ние с Шон тренираме здраво. Наистина е отговорно. И ако ще тренираме заедно, искам и ти да се отнасяш сериозно. Не е срамно, ако това ти изглежда прекалено. Но времето ми е ценно. Така че решавай сега. Не ми се ще да ме разочароваш по-късно.
Ливия отново не се поколеба.
— Няма да те разочаровам. Обещавам.
Малкълм кимна.
— Знаеш ли какво? Имам чувството, че наистина няма да ме разочароваш. — Той отвори вратата на гаража. Вътре нямаше коли. Вместо това подът беше застлан със специално меко покритие. Покрай стените имаше различни уреди — кожени торби, висящи на синджири от тавана; дебел дървен стълб с разклонения като ръце и крака; скрипци, тежести и въжета за катерене. Малкълм взе един бял екип от кука на стената и го подаде на Ливия.
— Този е чист — каза той. — Един от многото на Шон. Трябва да ти стане.
Ливия го повдигна. Беше мек и учудващо тежък.
— Какво е това?
— Това е кимоно за трениране на жиу-жицу. Понякога тренираме и без него, но трябва да се започне с кимоно. Оттатък има баня. Защо не се преоблечеш там, а Шон и аз ще се преоблечем тук и после започваме. Какво ще кажеш?
Ливия кимна и изтича в банята, въодушевена. Точно преди да затвори вратата, чу шепота на Малкълм:
— По дяволите, сине.
А Шон раздразнен му отвърна шепнешком:
— Татко!
Не беше сигурна какво означаваше това, но по някаква причина я накара да се усмихне.
Глава 28
Тогава
През този първи ден Малкълм научи Ливия на основните хватки: възсядане — когато яхнеш гърдите на противника си; гард — когато си по гръб и си сключил крака около тялото на противника; задно възсядане — когато обвиваш крака около противника си отзад. Всичко страшно ѝ допадаше. Беше като език, който тялото ѝ сякаш е знаело и трябвало само да го чуе.
Беше ужасена, че господин Лоун може да не ѝ позволи да тренира. Така че, когато дойде в стаята ѝ следващата вечер и я попита за какво жиу-жицу става въпрос, тя беше готова. Затвори учебника си и седна в леглото. После с престорено нехайство отвърна:
— На новото момче Шон му харесва. А аз нямам други приятели.
Ливия беше ходила на училище вече повече от един срок и като се имаше предвид загрижеността на господин Лоун за благоприличието, тя знаеше, че той ще се безпокои да не би на хората да им изглежда странно, че осиновената му дъщеря си няма приятели — макар той да предпочиташе така.