— Да, баща му ми каза. Става въпрос за бойно изкуство, така ли?
Тази част най-много я тревожеше — че господин Лоун щеше да се противопостави Ливия да тренира с Шон и Малкълм, защото нямаше да иска тя да може да се бие. Но като виждаше как я гледа, тя осъзна, че въпреки въпроса си той не приемаше на сериозно идеята. Господин Лоун се извисяваше над нея. Не можеше да си представи как малкото нервно момиче пред него можеше да намери начин да се защити.
Да не говорим да нарани някого.
— Предполагам — каза тя. — Но най-вече искам да си имам приятел.
Последва дълга пауза. Ливия се опитваше да не издаде по някакъв начин тревогата си. Не знаеше какво да направи, ако той кажеше „не“. Не можеше да си го представи.
Накрая той каза:
— Добре. Бащата на Шон е убеден, че това е много здравословно. И иска синът му да си има приятел, както и аз искам ти да си имаш.
Ливия беше залята от такава вълна на радост и облекчение, че неговата лъжа, че иска тя да си има приятел, изобщо не я обезпокои. Той не искаше тя да си има приятел. Но след колебание се беше съгласил. Интересното беше, че Малкълм, изглежда, му беше говорил повече за здравословните ползи, отколкото за бойните умения. Дали беше усетил, че последното нямаше да се хареса на господин Лоун?
— Аз се доверявам на Малкълм — каза господин Лоун. — Виждаш ли колко важно е доверието?
Ливия кимна.
— Да.
Той погледна към коридора и после към нея.
— Но има различен вид доверие. Аз се доверявам на Малкълм като на служител. Ти може да му се довериш като на треньор. Но нашето доверие е различно. Начинът, по който се познаваме един друг, е различен. Трябва ли да ти напомня, че това, което споделяме един с друг, не трябва да казваме на никого? Понеже никой няма да ти повярва, ако се опиташ да кажеш на някого за нас. Това е прекалено специално и никой няма да го разбере. Да не говорим, че ще бъде опасно за Насон.
Ливия вече не знаеше какво да мисли за Насон. Може би господин Лоун знаеше къде е. Може би лъжеше. И в двата случая той нямаше да ѝ каже. Така че се опита да не мисли за това, като възлагаше надеждите си единствено на Рик.
— Знам — каза тя. — Не казва на никого.
— Няма да кажеш на никого.
Тя мразеше как английският ѝ се влошаваше, когато говореше с него. Но се отърси и каза:
— Няма да кажа на никого.
Той кимна.
— Тогава можеш да тренираш жиу-жицу. Веднага след училище и да се прибираш не по-късно от пет и половина.
Тя потисна триумфа си.
— Да, не по късно от пет и половина. А също така в събота и в неделя сутрин. — Като усети възражението му, добави: — Но ако оценките ми се понижат, ще намаля тренировките.
— Ако оценките ти се понижат, ще спреш. Искам да виждам само шестици като миналия срок.
— Добре.
Той я погледна подозрително, сякаш усещаше, че изпуска нещо, което тя крие.
Госпожа Лоун извика от долния етаж:
— Отивам в клуба по бридж. Ще се върна след няколко часа.
Предната врата се затвори. Червенина заля лицето на господин Лоун. Той погледна към банята и после към Ливия.
Тя стисна челюсти и стана, после тръгна към банята, като чуваше стъпките му зад себе си.
Докато това продължаваше, тя се опита да мисли за нещо друго, да си се представи на друго място. Този път се концентрира върху това как един ден щеше да може да си служи с жиу-жицу като Шон.
Разбира се, Шон само беше предупредил Ерик. Беше му дал възможност. Тя никога нямаше да го направи. Щеше да му счупи ръката веднага.
Като начало.
Глава 29
Сега
През останалата част от деня, докато търсеше други потенциални жертви на изнасилвача от летището, Ливия проверяваше телефона на Масник по госъмъра си. Тя го засече в парка „Солтлейк“ на плажа „Ричмънд“ тази вечер. Била е права — Масник можеше и да обича Джардън, но това не означаваше, че ѝ беше верен. Тя провери да няма други телефони на бандата в близост. Никакви приятели което означаваше, че не планира групово изнасилване. Не, Масник просто искаше да опознае по-добре съседката си. А след това можеше и да му излезе късметът.
Тя сложи любимия си сгъваем нож „Ваари“ в калъф за клещи и го пъхна в страничния джоб на своите карго панталони, пъхна глока си в калъфа на колана, облече широко поларено яке и потегли с джипа си.
Беше се заоблачило, когато пристигна, но на запад беше ясно и се виждаха розови отблясъци, а когато тръгна към плажа, слънцето вече залязваше зад хоризонта. Около дузина хора се разхождаха покрай водата, някои — с кучета, а звукът от разговорите им и някой случаен лай се поглъщаха от широкия проток Пюджет Саунд. Тя седна на една пейка, гледаща към пейзажа, скри глока под бедрото си и зачака.