Но те бяха наранили Насон. И то лошо. Защо? Защо да повреждат стоката си?
За да накажат теб, помисли си тя. Защото ти ги нападна. Ти поряза окото на Черепа.
Тя покри лицето си с ръце и тихо заплака. Нека не е така. Моля се да не е така.
Но какво друго можеше да направи? Вероятно мъжете не бяха имали намерение да направят нищо лошо на Насон, а само да я използват, както бяха използвали нея. Но бяха пияни и Ливия ги беше вбесила. Тя беше виновна. Това, което се случи на Насон, беше по нейна вина.
Повечето пъти успяваше да прогони тази мисъл. Когато не можеше, ѝ се искаше да не живее повече. Да спре да яде, както мислеше да направи на кораба.
Но на сутринта ужасът избледняваше и тя намираше сили да закуси. Била е страхлива толкова много пъти. Но да спре да яде и да умре, когато Насон можеше още да се нуждае от нея, щеше да бъде повече от страхливост. Би било престъпление.
Ливия се беше хванала за жиу-жицу като удавник за спасителен пояс. Тя и Шон тренираха още по-усилено през лятото — по четири часа вместо по два, а понякога и повече. Ливия отиваше у тях, след като се наобядваше, и тренираха заедно, докато Малкълм се прибереше, а после тренираха и с него, докато се стъмни. Понякога Малкълм я питаше дали иска да остане за вечеря. Тя искаше — много — но също така знаеше, че на господин Лоун няма да му хареса. Така че им казваше, че семейство Лоун я чакат за вечеря, и Малкълм не настояваше.
Понякога, докато Ливия и Шон тренираха, Малкълм боксираше или риташе различни кожени чували и особено бързо — един по-малък, с капковидна форма. Ливия каза на Малкълм, че иска и тя да се научи. Той ѝ показа как да генерира сила и как да удря с лакти и колене, защото са по-малки и по-твърди от ръцете и краката и могат да причинят повече поражения с по-малък риск от нараняване. В началото Ливия се престара и ожули и разрани кожата си. Но скоро местата заздравяха и загрубяха, както пръстите ѝ от хващането и дърпането на грубия памучен плат на кимоното, и скоро вече можеше да удря с каквато иска продължителност и сила.
Към края на лятото Ливия започна все по-често да побеждава Шон на свободните тренировки. След първия път, когато това се случи, Шон беше необичайно мрачен. Но може би Малкълм беше поговорил с него, защото след това той винаги беше мил, когато тя побеждаваше. Шон беше по-силен, но Ливия беше станала по-технична — и както Малкълм често казваше и на двамата, достатъчно добрата техника може да победи силата.
— Но ако искате да се усъвършенствате — каза им той, — трябва да се биете и с други противници. Мисля тази есен да ви запиша в отбора по борба. Това е различно от жиу-жицу, но пак е добро.
Ливия беше изпълнена със съмнения.
— Но… има ли момичета в отбора?
Малкълм вдигна рамене.
— Доколкото знам, няма. Но това не означава, че правилата го забраняват, нали?
Ливия кимна. Тази идея я безпокоеше. Заниманията по жиу-жицу бяха нещо толкова интимно. Просто тримата в гаража на Шон и Малкълм. Докато при борбата щеше да има цял отбор. Мачове. Публика. Хората щяха да я забележат. А тя не искаше да бъде забелязана. Така щеше да е по-безопасно.
— Ливия, ти ще бъдеш в категория до 45 килограма — продължи Малкълм. — А Шон ще бъде в категория до 48 кг. Ще научите нови хватки, нови правила и нови навици. Но аз мога да ви науча на основните неща. Мисля, че макар да сте начинаещи, ще можете да влезете в отбора на гимназията. А опитът в борбата ще подобри уменията ви по жиу-жицу.
Точно това искаше да чуе Ливия.
Глава 31
Тогава
Малкълм беше прав: макар да бяха начинаещи, Ливия и Шон влязоха в отбора. Шон беше добър, но Ливия беше още по-добра — беше непобедима в категория до 45 кг в редовното първенство, загуби от едно по-голямо и опитно момче на полуфинала на щатското първенство и завърши трета в общото класиране на щата. Хората спряха да ѝ се подиграват и някак си името „Лаху“, която грубияните обикновено използваха, за да ѝ се присмиват, се превърна в нейна запазена марка и при излизането ѝ на тепиха феновете в Луълин скандираха „Ла-ху! Лаху!“, за да я окуражат.
Растящата ѝ популярност беше объркваща. Тя все още беше стеснителна. Все още се страхуваше, че каквото и да притежава, в един ужасен момент може да ѝ бъде отнето. Тайната за онова, което беше принудена да прави по пътя към Портланд, и за това, което господин Лоун ѝ правеше в собствения си дом, я караше да се чувства засрамена и отчуждена. Знаеше, че никой нямаше да го разбере. И ако някой някога го разбереше, щеше да я третира като болна и осквернена. А най-ужасното беше, че щеше да е прав. Тя беше осквернена. Опетнена. И още по-лошо, неудачница, мошеничка, защото не беше успяла да предпази Насон и дори беше подтикнала Черепа и неговите хора да наранят така лошо Насон, че умът на нейното пиленце… беше отлетял. Единственият начин да живее с това отвратително чувство, беше да се огради със стена и да се фокусира върху училището, жиу-жицу и борбата. Но ако някой научеше истината, тази стена щеше да се срути. А в никакъв случай не можеше да позволи това да се случи.