Повечето момчета, изглежда, заради борбата се плашеха от нея — едно момиче, което редовно побеждаваше момчетата на тепиха. Но някои май нямаха нищо против и започнаха да я канят на срещи. Ливия винаги им казваше, че е прекалено заета. Понякога я питаха дали е гадже на Шон. Той беше спрял да заеква и никой вече не му се подиграваше. Тя им казваше, че с Шон са просто приятели и партньори в тренировките. Което беше вярно. Макар понякога да хващаше Шон да я гледа по начин, който я караше да се чуди. По-невъзпитаните я питаха дали си „пада по момичета“ Не мислеше, че си пада по тях. Не си падаше по никого. Това, което знаеше за секса, беше болезнено, унизително и отвратително. Не знаеше защо хората бяха толкова очаровани от него. Единственото, което искаше повече от всичко, освен господин Лоун да спре да прави ония неща, беше да намери Насон. Щеше да е щастлива никога да не прави секс до края на живота си.
През втората година Ливия отново беше непобедима на редовното първенство. Във вестника се появиха статии, описващи я като „чудо“. Репортери идваха на тренировките да я интервюират, винаги отбелязваха колко е прекрасно, че семейство Лоун са я осиновили, и питаха дали успехът ѝ се дължи на примера на господин Лоун, който работи много усилено. Тя отговаряше колкото може по-кратко, от страх да не си създаде неприятности, ако каже нещо погрешно.
Господин Лоун понякога идваше на мачовете ѝ. Искаше ѝ се да не го прави. Беше отвратително той да наблюдава нещо, което тя толкова много обича. И макар да беше сигурна, че за господин Лоун винаги щеше да си остане безпомощно малко момиче, не мислеше, че е добра идея той да вижда как побеждава момчета, макар те да бяха тийнейджъри от нейната категория, а не високи зрели мъже като него.
Всъщност той не само че приемаше спокойно нейното умение да се бори, но изглежда, изпитваше и удоволствие. И защо не? Хората обичаха да приписват успеха ѝ на него. В един от часовете в училище тя беше научила за гръцкия цар Мидас, който превръщал всичко, до което се докоснел, в злато. Макар в тази история да ставаше дума за проклятие, а не за благословия, тя си мислеше, че господин Лоун искаше да бъде възприет като някого, който превръща всичко в печалба. Неговият бизнес, неговите пари, а сега неговото дете чудо по борба, отличничката, осиновената дъщеря от племето Лаху. Струваше ѝ се оскърбително той да се къпе в блясъка на нейната слава, но отказваше да мисли за това, и когато забележеше господин Лоун на трибуната, го игнорираше, доколкото ѝ беше възможно. Беше се научила да потиска чувствата си, когато той правеше онова нещо в банята, а на друго място ѝ беше още по-лесно.
Ливия и Шон бяха единствените борци, които се класираха за щатското първенство тази година, Ливия — в категория до 48 кг, а Шон — в категория до 55 кг. Шон остана на четвърто място. Ливия завърши втора, туширана в третия рунд на финала, и отново загуби от момче от по-горен клас. Когато си тръгна от тепиха, беше бясна и почти щеше да се разплаче, не само защото беше загубила, а от ужас, че беше туширана и че група репортери я чакаха да говорят с нея. Тя пое дълбоко дъх, да се успокои.
Когато репортерите и привържениците си тръгнаха и започна следващият мач, тя отиде в един ъгъл на гимнастическия салон и започна да разтяга крайниците си, за да намали напрежението. Беше видяла господин Лоун в публиката, но той рядко идваше да говори с нея по време на мачовете, след като разбра, че не му обръща внимание. Малкълм я беше докарал на състезанието заедно с Шон и тя ги видя, че идват към нея.
Наведе се и докосна пръстите на краката си, печелейки време да се стегне. При вида на Малкълм и Шон тя отново се разстрои.
Когато беше готова, се изправи. Малкълм и Шон бяха спрели на няколко крачки от нея и я гледаха с уважение. Не я прегърнаха. Знаеха, че извън тепиха не обичаше да я докосват.