— Беше невероятна — каза Шон.
Не се чувстваше невероятна. Но не можеше да го каже без да унижи Шон — все пак той не беше стигнал дори до финала. Така че просто отвърна:
— Ти също.
— Не, ти наистина беше невероятна.
Беше толкова мил и толкова искрен, че тя не можа да сдържи усмивката си.
— Благодаря.
— Поздравления, момичето ми — каза Малкълм. — Дадохме една минута на обожаващата те публика, преди да те безпокоим.
Това я накара да се усмихне още по-широко.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Шон.
Тя осъзна, че е жадна.
— Всъщност бих искала една бутилка „Геторейд“.
— Ще взема от лавката. Татко, ти искаш ли нещо?
Малкълм поклати глава.
— Не, благодаря.
— Добре. Веднага се връщам.
Шон тръгна. Малкълм се загледа след него и после се обърна към Ливия.
— Как се чувстваш? — попита той.
Ливия вдигна рамене. Начинът, по който я гледаше… знаеше, че ако се опита да проговори, ще се разплаче.
— Ядосана си на себе си, че загуби?
Тя кимна и усети как очите ѝ се насълзиха.
— Той ме тушира — прошепна тя.
Малкълм приклекна, за да я гледа в очите.
— Ако ми беше дъщеря, щях много да се гордея с тебе.
Ливия се помъчи да спре сълзите си, но не можа.
— Но аз загубих.
— Не, ти спечели. Всеки мач през цялото първенство, с изключение на този. И то от момче, по-голямо от теб. И с две години повече опит. И много по-силен от тебе. Момчетата няма накъде да стават по-силни. Но твоята техника ще се подобрява. Следващата година е твоя. И по-следващата. Никой няма да може да те спре. И никой няма повече да те тушира, това е сигурно.
Тя искаше да му вярва. Това я накара да се разплаче още по-силно.
— Искам да знаеш нещо — каза Малкълм. — И ще го кажа само веднъж, и то не пред Шон.
Тя изтри сълзите си с ръкавите на суитшърта и го погледна смутена.
— Ти си много добър приятел на сина ми. Най-добрият, който е имал. И сега не е моментът, нито пък имам намерение да ви сравнявам. Обичам ви и двамата.
Ливия го беше чула преди да казва това за Шон, но никога за нея. Дори собствените ѝ родители не ѝ го бяха казвали — не беше според обичая на племето Лаху. Разбира се, ако ѝ го бяха казали, тя сега щеше да знае, че е било лъжа. Но когато Малкълм го каза… тя беше объркана. Вярваше му, макар да не искаше. Това я караше да се чувства едновременно щастлива, но ѝ разстроена. Сякаш думите му засягаха нещо в нея и тя искаше да го спре, но не можеше.
— Работата е — продължи той, — че Шон е талантлив. Много талантлив. И дисциплиниран.
— Знам.
Той поклати глава.
— Но не като теб. Ти си една на милион. От този тип спортисти, които повечето треньори търсят цял живот и никога не откриват.
Той погледна надолу за момент и после вдигна очи.
— Шон вероятно ще се състезава в колежа. Още не е решил. Но ако го направи, ще бъде добър. И аз ще го подкрепя по всякакъв начин, доколкото мога.
Тя не разбираше какво се опитва да ѝ каже.
— Знам — каза тя отново.
Погледът му стана напрегнат, почти пронизителен.
— Но ти можеш да бъдеш нещо повече от добра, Ливия. Твоят талант може да те заведе, докъдето поискаш. Навсякъде. До края. Не знам дали го разбираш. Но искам да го знаеш. Може би още не си го чула от някого другиго и това е срамота. Понеже понякога ни се иска да го чуем от някого. Но сега го чуваш от мен, нали така? Колкото и далеч да искаш да стигнеш, талантът е твоят билет. И ако не вярваш в това, правиш най-голямата грешка, която можеш да си представиш.
Тя отново заплака. Толкова много искаше да му вярва. Че въпреки всичко в нея имаше нещо специално, нещо, което си струваше.
— Вярваш ли ми? — попита той.
Тя несигурно кимна.
— Досега казал ли съм нещо, което да се е оказало невярно?
Тя поклати глава.
— Искам да те чуя как го казваш.
Тя прочисти гърлото си и го погледна.
— Вярвам ти.
Той я посочи.
— Трябва да вярваш в себе си. Без значение какво ще стане. Разбираш ли? Трябва да вярваш в себе си. И нищо няма да може да те спре.
Ливия искаше да му благодари, но гърлото ѝ се беше свило и думите не можеха да излязат. Успя само да кимне. Но това, изглежда, беше достатъчно. Малкълм взе ръката ѝ в своите и я стисна. Тя почти щеше да се отдръпне по навик, но не го направи. Всичко си беше наред.
— Ще се справиш, момичето ми. Имаш хора, които ги е грижа за тебе.
Тя видя, че Шон идва, изтегли ръката си и изтри лице.
— Хей — извика Шон и загрижеността, която видя в очите му, заплашваше да предизвика нови сълзи.
Шон ѝ подаде геторейда. Тя отвинти капачката, допря бутилката до устните си, вдигна глава и започна да пие. Когато преполови напитката, вече се беше успокоила. Пое дълбоко дъх и каза: