— Благодаря.
Шон поклати глава.
— Догодина ти ще спечелиш титлата, Ливия. Със сигурност ще станеш щатски шампион.
Тя успя да се усмихне.
— Звучиш като баща си — каза тя и всички се разсмяха.
На път към дома, седнала отзад в колата на Малкълм, тя се чудеше дали наистина е толкова добра, както беше ѝ казал. Не мислеше, че я лъже. Но в същото време… трябваше да има нещо сбъркано у нея. Нещо, което беше накарало толкова много лоши неща да ѝ се случат. На нея и още повече на Насон. Ливия успяваше да го забрави, докато тренираше и се състезаваше. Понякога и докато учеше. И когато спеше, ако нямаше кошмари.
Но никога нямаше да изчезне напълно. Завинаги щеше да остане в нея. И тя знаеше, че винаги ще го усеща.
Глава 32
Тогава
Една мажоретка на име Кейти организираше празненство в къщата си след щатския турнир и беше поканила Ливия и Шон. Шон помоли Ливия да отиде с него, и въпреки че не ѝ се искаше, Ливия не можеше да забрави своя срам, че не помогна на Шон, когато Ерик и неговите приятели го обградиха и го превъзхождаха числено. Шон беше неин приятел — единственият ѝ приятел. Щом искаше тя да отиде на глупавото парти, тя щеше да отиде.
Но празненството се оказа приятна изненада. Всички бяха любезни с Ливия, поздравяваха я, казваха, че се гордеят с нея и са сигурни, че следващата година ще стане щатски шампион. Дори Ерик, кавгаджията, вече предпоследна година в гимназията, дойде и ѝ каза, че съжалява, че се е държал така „просташки“ с нея, когато за първи път е дошла в Луълин. Тя му отвърна да не се безпокои, но истината беше, че извинението му не означаваше нищо за нея. Вярваше на поведението, а не на думите.
На партито имаше купа с пунш и след като изпи една чаша, Ливия се почувства странно — лекомислена, отпусната и щастлива. Всичко ѝ изглеждаше смешно и хубаво. Канеше се да изпие още една чаша, но Шон ѝ каза да внимава, защото пуншът е „подправен“.
— Подправен?
— Някой сложи водка в него. Не можеш да я усетиш заради сока, но е там. — Той се усмихна. — И аз пих малко.
Ливия беше объркана. Така ли те кара да се чувстваш алкохолът? Но това беше хубаво чувство, а не каквото беше очаквала. Мислеше, че алкохолът прави хората жестоки, буйни и отвратителни.
— Може би… зависи от човека, а не от алкохола? — високо каза тя.
Шон се засмя.
— Какво?
Тя осъзна, че е прозвучала странно, и се изчерви.
— Нищо.
Той я погледна по-внимателно.
— Май си леко пияна.
Тя се изчерви още повече.
— Може би.
— Хубаво е. Никога не съм те виждал да се смееш толкова, колкото тази вечер.
Тя осъзна, че беше вярно. Не се смееше много. Беше се смяла като малка, преди белият ван да спре, преди всичко това да се случи. Преди да загуби Насон. Изведнъж се засрами.
Шон, изглежда, усети промяната в настроението ѝ и каза:
— Съжалявам. Просто исках да кажа… и аз не знам. Харесва ми, когато си щастлива. Наистина.
— Трябва да тръгвам — каза тя.
— Съжалявам — каза той отново.
Тя поклати глава.
— Не си виновен. Няма нищо.
— Може ли да те изпратя до вкъщи?
Не беше сигурна дали искаше компания, дори тази на Шон. Но знаеше, че внезапната промяна в настроението ѝ го безпокоеше. Не желаеше той да мисли, че е по негова вина.
Близо до семейство Лоун имаше начално училище, на около половин километър от дома им. Шон понякога я изпращаше след гаражните тренировки, но понеже Ливия не искаше той да идва чак до къщата, обикновено оттук той потегляше обратно. Но тази вечер по някаква причина те се озоваха на люлките зад училището, просто леко се люлееха напред-назад, металните вериги скърцаха тихо, а над главите им светеше пълната луна. През март в Луълин вече не беше толкова студено и шапките им бяха в джобовете, а якетата им — разкопчани. Ливия затвори очи, докато се наслаждаваше на лекия вятър по бузите си, на аромата на нощния въздух и на чувството, че се къпе на лунната светлина.
Усещаше, че Шон я гледа, но не отвори очи. След малко го чу да казва:
— Съжалявам, ако… съм казал нещо погрешно.
Това я натъжи, защото смяташе, че той не е виновен. Но нямаше как да му обясни. Така че само каза:
— Съжалявам, че вече не се смея.
— Ти се смя достатъчно.
Ливия се засмя, защото не беше вярно.
— Виждаш ли? — каза Шон и тя се засмя още по-силно. Беше ѝ хубаво, когато се смееше. После отново си спомни за Насон и си каза, че не бива да се смее.