Тя мислеше понякога да се довери на Рик. Или на Малкълм, който периодично я питаше как вървят нещата в дома на семейство Лоун и как се отнасят с нея — по начин, който я караше да усеща, че може би подозира нещо. Но тя се страхуваше да се довери на някого, дори на Рик или Малкълм. Вече не вярваше, че господин Лоун знае нещо за Насон, макар да се беше вкопчила в тази надежда. Но да каже на Рик… кой знае какво щеше да се случи? А ако кажеше на Малкълм, това нямаше ли да застраши работата му? И всичко това, в случай че някой повярваше на историята ѝ. Но вероятно нямаше да ѝ повярват. Точно както госпожа Лоун, която извръщаше поглед, защото не искаше да знае, така и много хора зависеха от господин Лоун и брат му, които заедно отговаряха за благополучието на целия град. Те всички щяха помислят, че малкото травматизирано момиче от племето Лаху лъже или се заблуждава, вместо да приемат истината — че тяхното местно божество е чудовище.
Освен това следващата година щеше да завърши училище. Щеше да стане на осемнайсет години и можеше да отиде, където си поиска, и да прави каквото си иска. Тя смяташе, че знае какво иска: да стане полицай като Рик. Щеше да носи пистолет. Да намира изродите и да ги вкарва в затвора. Или може би да ги застрелва. Тя щеше да защитава хора като себе си и Насон от хора като Черепа и господин Лоун. Щеше да се премести в Портланд, където изчезна Насон, и да продължи да я търси там. Щеше да бъде полицай през деня и може би да учи в колеж през нощта. Не беше казала на никого — страхуваше се, че ако не държи в тайна плановете си, господин Лоун щеше да направи нещо, за да ги осуети — но беше съвсем сигурна, че това беше правилният път за нея. Трябваше просто да изтърпи господин Лоун още една година и след това щеше да бъде свободна.
Сенатор Лоун продължаваше да ги посещава. По някакъв начин той беше дори по-зловещ от брат си. Отчасти това се дължеше на широко разположените му очи, които сякаш гледаха в различни посоки. Отчасти заради неговия законодателен помощник Матиас Редкрофт. Това, което Редкрофт правеше за него, не беше свързано само със законодателството. Начинът, по който той винаги беше на една ръка разстояние и гледаше с благоговение сенатора, докато в същото време студено наблюдаваше неговите реакции… имаше нещо извратено в него, макар тялото му да си беше наред. Когато сенаторът идваше на посещение, тя правеше всичко възможно да ги избягва, особено Редкрофт.
Малкълм се оказа прав, че това беше нейната година — Ливия беше непобедима през редовния сезон, прегази всички в следващите състезания и стана щатски шампион, като на финалите тушира своя противник в първия рунд. Когато реферът вдигна ръката ѝ, тя никога не се беше чувствала толкова щастлива. Единствено в този момент не съществуваше нищо друго — нито Черепа, нито господин Лоун, нито дори Насон.
И после, когато излезе от тепиха и видя Малкълм и Шон, които я чакаха, сияещи от радост и гордост, тя усети, че от нея извира нещо, което не можеше да спре. Двамата я прегърнаха, докато тя плачеше неконтролируемо, и някак си беше наред това, че я докосваха извън тепиха, не го чувстваше нередно и не трепна, както при ужасните начини, по които други я пипаха; и внезапно шокът от това колко беше хубаво да бъде прегърната от най-добрия си приятел и треньора си по жиу-жицу, я накара да се разплаче още повече. Тя също ги прегърна, вкопчи се в тях, плачейки, от страх, че ако ги пусне, някой можеше да ѝ ги отнеме.
Когато накрая ги пусна, забеляза, че и очите на Малкълм са влажни, както и тези на Шон. Тя се засмя, доволна да го види.
Малкълм поклати глава, сякаш се учудваше.
— Казах ли ти, моето момиче? — каза той. — Казах ли ти, че тази година е твоя?
Тя се засмя отново и избърса лицето си. Това обаче не ѝ помогна. Продължаваше да плаче.
Шон се беше ухилил широко.
— Ливия, ти беше невероятна. Като ураган! Мисля, че съм късметлия да съм в различна категория.
Тя се почувства виновна, че е приковала цялото внимание.
— Ти също беше страхотен.
Шон вдигна рамене.
— Трето място.
— Хайде сега, категория 54 кг е много по-трудна. Следващата година и двамата ще бъдем на първо място.
Тя погледна към Малкълм и се усмихна.
— Питай баща си, той никога не греши.