Малкълм отвърна на усмивката ѝ.
— Тя е права, тигре. Първите трима в твоята категория бяха с една година по-големи от теб. Една година опит е много нещо. Следващата година те ще отидат в колеж и този с най-голям опит ще си ти.
Тримата се върнаха в Луълин с колата на Малкълм. Ливия не можеше да спре да се усмихва. Спечелването на щатския шампионат беше най-прекрасната вечер в живота ѝ. И тя си представяше колко хубаво ще я прекара.
Глава 36
Тогава
Малкълм я остави пред къщата на семейство Лоун. Кейти отново беше организирала празненство, като предишната година. Ливия се чудеше дали след това Шон пак щеше да я изпрати. Дали пак щеше да се опита да я целуне. Напоследък тя често мислеше за това. Вярваше, че го иска. Щеше ѝ се да знае как е да се целуваш с някого. И искаше този някой да е Шон. Начинът, по който я беше докоснал предишната година… беше толкова нежно и неуверено, че изобщо не я обезпокои. Сега, когато се замислеше за това, тя намираше докосването му всъщност много приятно. Искаше ѝ се той да го направи отново. Да се наведе към нея по онзи начин. Да, помисли си тя и се усмихна. Нека го направи.
Тъкмо си беше взела душ, беше се облякла и решеше мократа си коса пред огледалото в спалнята си, когато вратата се отвори. Тя се обърна и видя господин Лоун. Не беше го очаквала — госпожа Лоун си беше вкъщи и беше прекалено рано за едно от нощните му посещения.
Не, помисли си тя. Не сега. Не тази вечер.
— Поздравления — каза той, с ръка на дръжката на вратата, а в другата държеше питието си. Вратовръзката му беше разхлабена, а сакото — разкопчано.
Той отпи от чашата.
— Щях да те поздравя още там, но ти, изглежда, не обичаш да говориш с мен след състезание.
Ливия се изненада, когато си помисли Да, по дяволите. Обикновено просто го изтърпяваше. Дори и наум не спореше с него. И не му противоречеше.
— Защо така, Ливия? Да не се срамуваш от мен?
Тя сведе поглед.
— Ще ходя на парти — чу се да казва. — Искам да ме оставиш на мира.
Ако се учудваше на мислите си, то думите ѝ направо я слисаха. Кой току-що беше произнесъл това?
Той пристъпи в стаята и затвори вратата.
— Какво каза?
Ливия усети как страхът се надига в нея и се опитва да надделее.
— Остави ме на мира.
— Дори не знам какво означава това. Да те оставя на мира? Ти си в моята къща.
Сърцето ѝ започна бясно да тупти. Но не от страх. От гняв. Нейният страх винаги е бил по-силен от гнева ѝ. Но този път беше различно. Този път усещаше гнева като нещо живо, опасно, което се разгъва в нея. Като змия. Като дракон.
— Аз ти спасих живота, Ливия — каза той, вече по-високо. — Направих те моя дъщеря. А една дъщеря има задължения към баща си. Така Господ е създал света. Имаш късмет, че не съм поискал нещо повече от теб. Можех да го направя. Докато се омъжиш, по право тялото ти е мое. Разбираш ли?
Някаква далечна част в ума ѝ осъзна, че той винаги започваше по този начин. Всеки път, когато ѝ правеше нещо лошо, първо изпадаше в словоизлияния. Може би усещаше необходимост да го прави, за да оправдае онова, което искаше от нея. И изглежда, сега отново щеше да го направи.
— Бях търпелив с теб — продължи той. — Почтителен. Чаках, докато пораснеш достатъчно за други преживявания. Докато реша, че си готова. Е, може би съм бил прекалено търпелив. Може би си готова, преди да го предположа. Може би си готова още сега.
Тя усещаше как драконът размахва криле и показва ноктите си.
— Остави ме на мира — каза тя отново, без да го погледне.
Господин Лоун сложи питието си на бюрото, приближи се, спря пред нея и наведе лицето си на няколко сантиметра от нейното.
— Малка неблагодарница. След всичко, което направих за теб? Намерих сестра ти. Искаш ли да я видиш отново? Искаш ли някога да видиш Насон отново?
Името на Насон в устата му звучеше отвратително. Жестоко. Тя го погледна с оголени зъби.
— Ти си лъжец — каза тя, а гласът ѝ беше почти шепот.
Лицето му се помрачи.
— Достатъчно. Свали си дрехите и лягай на леглото.
Сега дъхът му беше горещ като дим, идващ от огъня в дробовете му.
— Не.
За секунда видя изумление в очите му. После я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Ще ми се подчиняваш! — извика той.
Без да мисли, Ливия отстъпи назад с единия си крак, удари го с ръце под лактите и се освободи от хватката му. После пристъпи напред и го удари в ребрата, по-силно, отколкото беше удряла нещо през живота си. Той залитна назад и почти щеше да падне, но се удари в стената и запази равновесие.