— Никой не трябва да знае — каза Ливия. И беше вярно. Тя се учуди колко бързо и ясно можеше да мисли и да вижда всичко. Сякаш някаква част от нея беше осъзнала, че това можеше да се случи, и се беше подготвила. — Никой не трябва да знае нищо.
Госпожа Лоун вдигна ръце до главата си.
— За какво говориш? Мъжът ми е мъртъв. Ти го уби!
— Не. Смятаме, че е получил сърдечен удар. Дойде в стаята ми, да ме поздрави за шампионската титла, и изведнъж падна на пода.
Госпожа Лоун я гледаше мълчаливо.
— Ако кажеш на някого, че съм го убила — каза Ливия, — аз пък ще им кажа защо. Всичко е много просто.
— Никой няма да ти повярва, лъжлива бежанка!
— Не знам. Защо бих убила благодетеля си? До края на живота ти ще те гледат и ще се чудят дали съм казала истината. И как така не си знаела.
Госпожа Лоун отново издаде приглушен звук като при повръщане, но не каза нищо.
— Обадѝ се на девет-нула-нула. Кажи им, че си ме чула да викам. Когато си дошла в стаята ми, той е лежал на пода. Аз съм ти казала, че изведнъж е паднал. Ти си се опитала да го съживиш. Кардиопулмонарна първа помощ. Но си била паникьосана и не си знаела как. Удряла си го в опит да го съживиш. Затова има белези по врата.
— Те ще направят аутопсия. Ще разберат, че е лъжа.
Ливия осъзна на някакво ниво, че жената я слуша, нейните възражения сега бяха от практически характер, сякаш искаше да бъде придумана и просто да ѝ покажат изход от ситуацията.
— Ти познаваш полицията. Ще те послушат. Бяха близки с него, видях го, особено началникът на полицията Емануел. Той също като тебе няма да иска скандал. Мисля, че знае повече за мъжа ти, отколкото ти се ще. Смятам, че и много други хора знаят, като тебе, и няма да поискат някой да го разбере. Ако кажеш истината на полицията, те няма да проведат разследване.
Госпожа Лоун поклати глава.
— Не желая да се замесвам в това. По-скоро, искам да отидеш в затвора.
— Може би. Но ще изляза след две години, когато стана на осемнайсет. — Тя погледна госпожа Лоун в очите и я остави да осъзнае истината. — И знам къде живееш.
Госпожа Лоун поклати глава.
— Няма да мога да живея по този начин. Няма да мога.
— Няма да се наложи. След като се обадиш на девет-нула-нула, се обади на брат си. Рик. Ти сега си разстроена от загубата на съпруга си. Не ме искаш в къщата. Никога не си ме искала. Искаш Рик да ме вземе само до края на тази година и през следващата, докато завърша училище, а ти насаме скърбиш за загубата. Направи го и няма да чуеш повече за мен. Не го ли сториш, целият град ще разбере, че съпругът ти е просто един извратен и отвратителен изнасилвач на деца.
Госпожа Лоун изтри сълзите си.
— Не говори за него така, скитница такава. Той си имаше своите недостатъци и демони. Но беше велик човек.
— Не трябва да се тревожиш какво говоря аз за него. А какво говори градът. Научат ли какъв е бил, смятам, че ще слушаш за неговите недостатъци повече, отколкото за величието му.
— Как смееш, ти…
— Но ти можеш да го предотвратиш. Просто се обади. Кажи, че според теб е получил сърдечен удар. Закопчай му колана, за да не питат защо е разкопчан. И после се обади на Рик.
— Брат ми никога няма да те приеме.
— По-добре гледай да ме приеме. Защото, ако не го направи, някой друг ще го стори. Някой в Луълин. Аз съм малка смела бежанка, изтърпяла ужасни изпитания, нали си спомняш? И ако остана в Луълин, никога няма да можеш да се отървеш от мене. Никога.
Глава 37
Тогава
Парамедиците дойдоха в къщата и се опитаха да съживят господин Лоун. Не успяха. Закараха го в болницата, където го обявиха за мъртъв.
Госпожа Лоун разказа правилната история. Началникът на полицията Емануел зададе на Ливия няколко въпроса и тя потвърди версията на госпожа Лоун. Виждаше, че Емануел имаше съмнения. Но и че не искаше да задълбава в тях. Понеже как можеше началникът на полицията да е бил толкова близък с човек като господин Лоун и да не е знаел какъв е бил приятелят му? По-добре беше да се избягват такива въпроси.
Следващата сутрин имаше много посетители. Синовете на семейство Лоун. Сенатор Лоун и помощникът му Матиас Редкрофт. Хора от предприятията на господин Лоун. И Рик, който беше дошъл с кола чак от Портланд.
Ливия остана в стаята си и ги чуваше как разговарят, макар да не различаваше думите. Беше смаяна колко добре се чувстваше. Знаеше, че има вероятност нещата да не протекат гладко. Все още можеше да има разследване. Госпожа Лоун можеше да промени мнението си и да каже истината. Но най-вероятно нямаше.