Ако това се случеше обаче, Ливия щеше да се справи и с него. Просто не ѝ пукаше. В сравнение с удовлетворението… вълнението от убийството на господин Лоун това, което можеше да се случи, ѝ изглеждаше почти незначително. Усещаше, че нещо се беше променило в нея. Сякаш някак беше станала… отново себе си. Или такава, каквато е трябвало да бъде.
Тя продължаваше да си го представя отново и отново. Начинът, по който той ѝ викаше. Какво каза, че ще ѝ направи. Моментното задоволство върху лицето му, когато беше между голите ѝ крака и се притискаше и търкаше в нея. И после как осъзна, че е направил грешка. Че тя владее положението, а не той. Че тя е тази, която може да направи каквото си поиска, без значение как се опитва да я спре. И че тя иска той да умре. Представата за това и спомените я караха да се чувства странно… някаква възбуда, която не познаваше и не разбираше. Но обичаше да я усеща. Обичаше да мисли за това.
След няколко часа на вратата ѝ се почука. Дори да не беше мъртъв, Ливия щеше да знае, че това не можеше да е господин Лоун. Той никога не чукаше.
Тя стана от леглото и отвори вратата. Беше Рик. Сам.
— Здравей — каза той. Погледна я отблизо със загрижено изражение. — Как си?
— Добре. — Тя се опита да не бъде нервна, да не мисли колко много нещата зависят от това, което ще каже след малко.
— Съжалявам за Фред.
Тя се чудеше дали той наистина съжалява. Може би съжаляваше заради сестра си.
— Разбирам.
— Доти… това е голям шок за нея. Има да се оправя с много неща. Мисля, че ще трябва да мине известно време, докато нещата се наредят, нали разбираш?
Ливия кимна.
— Да. Тя ми каза.
Той леко наклони глава, сякаш се обърка или смути.
— Казала ти е? Ъъ… добре.
Замълчаха за минута. После той продължи:
— Доти ми каза, че си много разстроена. Че може да ти подейства добре… някаква промяна.
— Да.
Той отново изглеждаше малко объркан. Може би очакваше Ливия да не знае какво щеше да ѝ каже след малко, или да не е съгласна. Опитваше се да осмисли значението на това, че тя вече знаеше за какво става въпрос. И го одобряваше.
— И така… Доти и аз се чудим дали няма да е по-добре да завършиш училище в Портланд. Знаеш, встрани от цялата тази… трагедия. Имам предвид, че ти вече си преживяла много. А ние ти мислим само доброто. Какво ще кажеш, Ливия? Искаш ли да живееш с мене в Портланд?
— Да. Искам.
Той бавно кимна, сякаш сглобяваше парчетата, които преди това не е знаел, че са там.
— Няма да бъде като тук, нали разбираш? Онова е просто един малък апартамент. Искам да кажа, има допълнителна стая, която използвам като кабинет, и мога да я разчистя и да си пренеса нещата в кухнята, а кабинетът да стане твоя спалня. Тя е малка, но удобна. Но е нищо в сравнение с къщата на сестра ми.
— На мен ми звучи добре.
— И нямам много представа… как се отглеждат тийнейджъри. Знаеш, че никога не съм имал деца.
Тя се усмихна на неговата неловкост и си помисли за онзи път, когато ѝ направи кафе с мляко и натурална захар.
— Според мен знаеш повече, отколкото осъзнаваш.
Той се засмя и разтърка врата си.
— Е, нека се надяваме, нали? — Той я погледна. — Съгласна ли си да направим така, Ливия?
— Ако ти си съгласен.
Последва пауза. После той протегна ръка. Тя я стисна.
— Погребението е утре — каза той. — Доти иска всичко да приключи по-бързо.
Това беше хубава новина. Значи госпожа Лоун имаше намерение тялото да бъде погребано, преди някой външен човек да поиска да го разгледа по-внимателно.
— Истината е — продължи Рик, — че съм доволен. Не беше подходящото време да вземам цяла седмица отпуск. Във всеки случай, всичките ѝ момчета са тук и тя няма да има нужда от мен сега. Но ще се върна скоро след като те си тръгнат. Тогава Доти ще се нуждае от подкрепа. Точно сега обаче си е добре. Това означава, че ти и аз можем да заминем веднага, вдругиден. Можеш ли да приготвиш багажа си дотогава?
Ливия огледа стаята си. Почти беше готова да му каже да тръгнат незабавно. Но вече беше показала нетърпението си, дори прекалено. Затова отвърна:
— Нямам много неща.
И до известна степен беше вярно. Но истината беше, че нещата, които ѝ бяха най-скъпи, не можеха да се опаковат. Тези, които бяха станали неразделна част от живота ѝ.
Или не можеше да ги вземе там, където отиваше, колкото и да ѝ се искаше.
Глава 38
Тогава
Сутринта на погребението валеше сняг. Лимузини закараха семейството до църквата, ескортирани от почетна полицейска охрана. Ливия отиде с Рик и когато спряха, забеляза, че отвън вече имаше опечалени, сгушени под чадъри заради снега, както и още мнозина вътре в църквата. Ковчегът беше затворен — добър знак, помисли си Ливия, който показваше загрижеността на госпожа Лоун никой да не види следите по врата му — и заобиколен от толкова много цветя, че сигурно бяха пристигнали от целия щат. Сенатор Лоун произнесе хвалебствено слово и говори за дългата история на семейството и любовта им към Луълин, и как сега всички ще трябва да се опитат да живеят без вдъхновяващия пример на Фред Лоун и да продължат делото му в името на благоденствието на града, и дрън, дрън. Ако не беше толкова доволна, че е мъртъв, щеше да повърне.