Семейство Лоун притежаваше семеен мавзолей в най-старото гробище на Луълин и го погребаха там, до родителите му и една сестра, която починала млада. Стотици хора стояха мълчаливо на замръзналата трева между покритите със сняг кръстове, докато свещеникът, когото Ливия беше принудена да слуша толкова пъти на неделните служби, каза няколко думи за господин Лоун, един добър и почитащ Бога човек, който сега е със своя Господ.
Ливия не беше видяла Шон или Малкълм в църквата и предположи, че не са могли да влязат заради тълпите. Но те бяха на гробището. Никога не ги беше виждала облечени официално. Беше изненадана колко по-голям изглежда Шон с костюм и вратовръзка. И красив.
Когато свещеникът свърши, те дойдоха и ѝ казаха колко съжаляват, макар Малкълм да я гледаше, сякаш разбираше, че не беше съсипана от загубата. После отиде да изкаже съболезнованията си на госпожа Лоун, и остави Ливия и Шон сами под падащия сняг.
— Липсваше ми на партито на Кейт — каза Шон. — Исках да ти се обадя, но знам, че не обичаш да ти се обаждат по телефона в къщата на семейство Лоун.
Беше вярно. Няколко деца в училище имаха мобилни телефони, но не и тя. Господин Лоун твърдеше, че те са глупост. Вероятно не е искал тя да има по-голям достъп до външния свят от необходимото.
— Мислех, че си ме зарязала — продължи Шон. — И после чух за господин Лоун. Наистина съжалявам.
Ливия сведе очи и после го погледна.
— Никога няма да те зарежа.
— Знам. Беше глупаво от моя страна. Съжалявам.
Помълчаха за момент. Тя се страхуваше от това, което трябваше да му каже. Не знаеше как да го направи.
Шон изтри няколко разтопени снежинки от бузата си.
— И така… скоро ли ще се върнеш на училище?
Изражението му беше толкова открито, толкова загрижено. Тя изпитваше болка да го гледа, и отново сведе поглед.
— Не — отвърна тя. — Отивам за известно време при брата на госпожа Лоун. В Портланд.
— Какво? Защо?
— Госпожа Лоун… има нужда от малко усамотение.
— Но… кога ще се върнеш? Ами училището?
— Ще завърша училище в Портланд.
— Н-но…
Той млъкна. За първи път от много дълго време го чу да заеква, и ѝ се доплака, когато си помисли, че тя е причината.
— Не е необходимо да отиваш в Портланд — каза Шон. — Можеш да останеш с мен и баща ми. Колкото време поискаш. Ще го попитам. Но знам, че ще се съгласи.
Тя поклати глава.
— Не мога. Съжалявам.
— Но защо?
— Просто не мога.
Последва дълга пауза. Шон каза:
— Добре, кога заминаваш?
Тя никога не го беше чувала да звучи така отчаяно. Усещаше как в очите ѝ напират сълзи, и ѝ се искаше да не се разплаче.
— Утре сутринта.
— Толкова скоро!
— Знам.
— Аз… — Той млъкна. — Господи, Ливия. С кого ще тренирам?
Тя леко се засмя.
— Всички искат да тренират с тебе. Ти си най-добрият в отбора.
— Не, ти си. А какво ще стане с твоето жиу-жицу?
Думите му я прободоха като нож. Беше наясно, че той не знаеше и нямаше да може да я разбере, но наистина я болеше много.
— Шон, моля те… Съжалявам.
— Просто не разбирам — каза той, а тъгата и безпомощността в гласа му я докарваха до плач. Трябваше да си тръгне. Да се скрие.
— Ела поне да се видим довечера — каза той. — В двора на училището.
Тя не можеше да говори. Но кимна.
— В десет часа? — каза той. — Можеш ли да се измъкнеш?
Ливия отново кимна. С толкова много хора в къщата на семейство Лоун едва ли някой щеше да забележи. Или да му пука, ако забележи.
Глава 39
Тогава
Все още валеше сняг, когато Ливия се измъкна от къщата и отиде в училищния двор. Снегът ѝ харесваше. Все още ѝ изглеждаше странен и смяташе, че никога нямаше да свикне с него и да го приеме като даденост. Беше прекрасен, начинът, по който покриваше всичко и караше света да изглежда толкова свеж и чист.
Шон я чакаше, носеше вълнена шапка и подплатено яке като нея. Той се усмихна, когато Ливия приближи.