— Спомням си много неща за тази вечер — каза тя. — Беше топло. Имаше пълнолуние. И дърветата изглеждаха сребристи.
Шон се усмихна.
— Спомням си, че много се смя. Наистина ми хареса.
Ливия го погледна и усети, че очите ѝ отново са се насълзили.
— Спомням си как нежно ме докосна по рамото. И по косата. И по бузата. Спомняш ли си?
Той кимна бързо, сякаш се страхуваше да проговори. Тя усети как сълзите ѝ потекоха.
— Ще ме докоснеш ли отново така? — прошепна.
Шон не каза нищо. Само я гледаше и това, което видя в очите му, накара нещо в нея да се разтопи. Той свали ръкавиците си и изтри сълзите ѝ. Пръстите му бяха топли и нежни. После докосна косата и врата ѝ, отново много нежно. И после отново лицето ѝ.
Една сълза течеше по бузата му и се смеси със стопените снежинки.
— Не си тръгвай — каза той.
Тя потисна риданието си.
— Трябва.
— Не искам да си тръгваш.
— И аз не искам. Но трябва.
— Не разбирам.
— Съжалявам.
Тя избърса сълзите му, както той беше избърсал нейните. Погледна прекрасното му лице и се усмихна, въпреки че още плачеше. После той се наведе и я целуна.
Устните му бяха толкова меки и толкова топли и ги усещаше толкова прекрасно върху своите. Тя също го целуна нежно, както го беше направил той, и си мислеше колко беше хубаво, че най-накрая я беше целунал, и колко дълго беше чакала този момент, може би по-дълго, отколкото го беше съзнавала. След известно време усети, че той е отворил леко устата си, и отвори своята, усети езика му върху своя и вълна на удоволствие избликна някъде дълбоко в нея и се разля по цялото ѝ тяло.
Не беше сигурна колко дълго останаха така. Достатъчно дълго той да държи в ръце лицето ѝ и тя неговото. Достатъчно дълго да се усети сгорещена в якето си, въпреки че още валеше.
Накрая отлепиха устни един от друг и постояха така, като се гледаха в очите. Устата на Шон беше леко отворена. Той изглеждаше леко замаян. Ливия си помисли, че никога не беше виждала по-искрено изражение. По-открито. По-уязвимо.
— Обичам те, Ливия.
Очите ѝ се насълзиха.
— И аз те обичам.
— Тогава защо?
Тя поклати глава.
— Съжалявам.
— Имам чувството, че повече никога няма да те видя.
— Ще ме видиш.
— Може би това лято?
— Може би.
Но тя се съмняваше.
Той се усмихна, но очите му бяха тъжни.
— Може би ще отидем заедно в колежа. Може би ще бъдем отново в отбора по борба.
Тя отново се съмняваше, макар че не можеше да каже защо.
— Може би.
— Имам предвид, че остава само година, докато се дипломираме. Това не е толкова дълго време.
Тя разбираше, че се опитва да се утеши и да я окуражи. Не му отговори. Вместо това отново докосна прекрасното му лице, после се наведе и пак го целуна. Част от нея искаше да остане в училищния двор завинаги, само те двамата и бавно падащият сняг.
Но на сутринта трябваше да замине. И знаеше, че след като го стореше, всичко щеше да се промени.
Глава 40
Тогава
На Ливия Портланд ѝ харесваше. Апартаментът на Рик беше малък, но удобен, точно както беше обещал. И той никога не влизаше в стаята ѝ, без да почука и без да изчака да го покани. И никога не каза нищо за това, че тя се заключваше в банята — всъщност дори вероятно не знаеше, че тя се заключва, защото, когато вратата на банята беше затворена, той я чакаше да излезе.
Апартаментът беше на най-горния етаж на една стара пететажна сграда в югозападната част на града — в квартал, наречен „Гус Холоу“. Кабинетът на Рик, който сега беше нейна спалня, гледаше към междущатската магистрала 405 и в началото ѝ беше малко трудно да свикне с трафик, толкова близо до прозореца ѝ. Но след по-малко от седмица тя вече не чуваше колите, освен ако се заслушаше.
Гимназията се наричаше „Линкълн“ и беше на десет минути пеша от апартамента. В сравнение с училището в Луълин „Линкълн“ беше огромна — почти хиляда и петстотин ученици от девети до дванайсети клас. При толкова много ученици Ливия смяташе, че няма да я забележат, и беше доволна. Но се разчу за феномена по борба от Луълин. Някакви красиви момичета я поканиха да седне на тяхната маса в стола на училището — популярните, идолите на училището. Ливия познаваше този тип момичета и не искаше да има нищо общо с тях. Беше оцеляла след кошмарно пътуване през океана, след детство в страна, чийто език не разбираше и където „спасителят“ ѝ се оказа мръсен и отвратителен изнасилвач. И беше убила този изнасилвач със собствените си ръце, използвайки уменията, които усърдно беше придобила, а после сама беше уредила да започне нов живот в Портланд. Но най-вече имаше сестра, за която беше готова да умре. За какво би могла да си говори с група светски момичета с маникюр, които се интересуваха единствено от мода и грим и се опитваха да впечатлят популярните момчета?