Така че седеше на масата на зубърите. Те бяха приятни. И умни. Много по-интересни. Поне знаеха какво означаваше да си пораснал, без да ти бъде дадено всичко, и че трябваше да направиш нещо, за да заслужиш онова, което искаш.
Но въпреки опитите си да стои настрани от популярната тълпа, различни момчета от футболния отбор и други атлети продължаваха да я канят на партита през уикендите. Тя никога не ходеше. Поне никой не я попита дали си „пада по момичета“, но вероятно си го мислеха. На нея не ѝ пукаше. Не знаеше по какво си пада. Предполагаше, че по Шон. Начинът, по който се усещаше тялото ѝ, когато се целунаха… никога не беше чувствала нещо подобно.
Не, не беше съвсем така. Тя усещаше нещо подобно, когато си спомняше как уби господин Лоун… същото вълнение, същата възбуда, същото чувство, че ѝ трябва още нещо, макар да не беше сигурна точно какво.
Понякога си представяше как убива господин Лоун, за да усети онази възбуда. И една нощ, докато лежеше в леглото неспокойна, затвори очи и си го представи, а възбудата се усили до непоносимост. Без да мисли, тя се докосна и беше удивена колко хубаво се почувства. Притисна ръката си по-силно. Беше влажна и пръстите ѝ лесно влизаха вътре. Толкова хубаво беше, че тя изстена. Продължи да си представя — неговото червено лице, изскочилите му очи и увисналия език — постави долу и другата си ръка и започна да се търка задъхано. Как костите на предмишниците ѝ притискат врата му и спират достъпа на кръв и кислород. О, толкова хубаво се чувстваше, така приятно. Гъргорещият звук от гърлото му, докато се взираше в умиращите му очи…
Нещо експлодира в нея и тя усети ударна вълна от удоволствие и облекчение, каквато не си беше представяла. Тялото ѝ потрепери и тя стисна челюсти, за да не извика.
Продължи дълго време, като каскада. Когато накрая утихна, Ливия остана да лежи потна, задъхана и зашеметена. Това беше. Това наричаха оргазъм. Това имаха предвид, когато казваха, че „свършват“. Тя беше отвратена от секса и затова не вярваше, че оргазмът съществува. Или ако съществуваше, за нея щеше да бъде невъзможно да го изпита. Но ето че не беше невъзможно. Тя започна да се смее от възторг и сложи ръка пред устата си, за да заглуши звука. После смехът ѝ се смени със сълзи. Значи това се бяха опитали Черепа и неговите хора да ѝ отнемат. И което със сигурност бяха отнели на Насон.
Тя изчака сълзите ѝ да пресъхнат, после остана да лежи известно време с натежали крайници, отпаднала, а сънят бавно се прокрадваше в съзнанието ѝ. Предполагаше, че е странно да свършва, докато си спомня как е убила господин Лоун. Знаеше, че другите хора нямаше да го разберат. Но те, така или иначе, не я разбираха. Не ѝ пукаше. Докато никой друг не знаеше, това, което правеше и си представяше, беше единствено нейна работа, а другото нямаше значение.
Най-сигурните неща бяха тайните.
Глава 41
Тогава
Беше пролет и извън сезона за състезания, но треньорът по борба направо я молеше да се присъедини към отбора следващата година, когато щеше да бъде абитуриентка. Ливия му отвърна, че не е решила какво ще прави със спорта — още се чувства объркана от промяната. Той каза, че я разбира, но за него ще бъде чест да ѝ бъде треньор, и я молеше да размисли.
Все още много ѝ липсваха Малкълм и Шон. Но се чувстваше свободна и радостна, че беше далече от къщата на семейство Лоун и от Луълин. И че живееше на място, където не се страхуваше, че някой щеше да влезе в спалнята ѝ. Някой, който да я кара да прави отвратителни неща. Това беше място, където я знаеха като шампион, а не като жертва. И където и тя не се чувстваше като жертва.
Нямаше къде да тренира жиу-жицу близо до апартамента на Рик, но намери един клуб по джудо в северозападната част на града, където беше лесно да се отиде с автобус. Ръководеше се от мъж на име Рой Кавамото, джудист пети дан от Хаваите. Рик я заведе първия път и понякога идваше да я вземе, в зависимост от смените си. Тя нямаше нищо против, но му каза, че не е нужно да го прави. Но той отвърна, че е добре хората да знаят, че си има семейство. Ливия си спомни какво ѝ се случи с Черепа и господин Лоун, когато беше очевидно, че си няма семейство, и разбра това, което имаше предвид Рик.
Не че трябваше да се тревожи. Тя беше развила усет към дебнещите хищници, а Кавамото сенсей не беше такъв. Дори преди двайсет години беше станал втори баща на двама братя, след като баща им починал — двама братя, които бяха дошли от Хаваите с него, за да станат старши инструктори в новата му школа. Те всички се отнасяха учтиво и с уважение към Ливия — и дори със страхопочитание, защото беше много добра в джудото. Разбира се, тренировките на тепиха доста приличаха на тези по жиу-жицу, така че трудно можеше да се каже, че е начинаеща. Тя имаше усет към техническите похвати и в края на лятото ѝ дадоха черен колан, защото побеждаваше опитни състезатели с черни колани не само на земята, но и при събарянията. Любимото ѝ движение беше летящ триъгълник, когато се хвърляше да души противника си още преди да е паднал на тепиха. Тя разбра, че противниците ѝ обикновено не го очакваха. Схващаха боя на крака и на земята като две отделни неща и затова бяха уязвими при прехода между тях, който за Ливия беше най-благоприятният момент.