Не й вярваше и усмивката, която повдигна едното ъгълче на устата му, беше повече от красноречива.
— Наричай ме Лъки.
Тя протегна ръка към бутилката с уиски и я вдигна нагоре като за наздравица. — Е, Лъки5, боя се, че късметът ти беше дотук.
— А?
— Не дишай. — Преди изобщо да успее да си поеме дъх, тя наклони бутилката и поля раната с уиски.
— Виковете и крясъците му бяха достатъчно силни, за да съборят и четирите стени, а от устата му се сипеха слова, които почтените хора не смееха да изговарят на глас, камо ли да изкрещят — О, Боже! О, по дяволите! О…
— Езикът ви никак не подхожда на един истински джентълмен, господин Тайлър.
— Ще те убия! Престани да ме поливаш с това! Ах!
— Държиш се като едно голямо дете.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш! Да ме ощавиш ли?
— Да убия микроорганизмите.
— По дяволите! Но това ще убие мен самия. Направи нещо. Духай малко!
— Така само ще помогна на микроорганизмите да се разпространят навсякъде.
— Духай!
Тя наведе глава и започна леко да духа раната. Дъхът й поохлади кожата му и поуталожи острата болка, причинена от уискито, което бе изсипала върху отворената рана. Малки капчици се бяха сбрали в коприненомекото снопче косми под пъпа му. Край колана на /гънките му се стичаха тънки вадички. Тя ги избърса с пръсти, а след това, без да мисли, облиза алкохола по тях. Изведнъж осъзна какво беше направила и бързо се изправи.
— Сега по-добре ли си? — Гласът й бе дрезгав и напрегнат.
Сините очи на Лъки потърсиха нейните и когато погледите им се срещнаха, между тях сякаш протече електрически ток. Въздухът се наелектризира. Гласът му прозвуча сипкаво почти колкото нейния.
— Да, много по-добре. Но следващия път ще ме предупредиш, нали?
— Мисля, че това е достатъчно, за да предотврати всякаква инфекция.
— Май щеше да е по-добре, ако бях поел риска да замърся раната. Макар че — гласът му беше съвсем нисък, — струваше си да изтърпя всичко заради старанието ти.
Думите му я смутиха и тя отново издигна войнствения си щит.
— Окото ти изглежда ужасно. — Бифтекът лежеше върху възглавницата, където се беше търкулнал, след като тя го изненада с уискито. Хвана го с два пръста и го отдалечи от себе си. Върна го в найлоновата му опаковка и го хвърли в кошчето за боклук.
— Не ставай от мястото си. Ще отида да взема малко лед.
Взе със себе си съда за лед и излезе от стаята. Лъки я хареса и в гръб. Хубави крака, хубав задник. Ако само не се чувстваше толкова зле…
Но той наистина се чувстваше ужасно. Притокът на адреналин по време на боя бе притъпил всяка болка. Но сега започваше да го боли, дори и там, където изобщо не си спомняше да е бил удрян. Главата му се цепеше. Беше замаян — вероятно от комбинацията на аспирина с уискито.
И макар че мисълта да покори Доуви му се струваше очарователна, за момента трябваше да се задоволи само с фантазиите си. Съвсем определено нямаше физическата възможност да предприеме нещо повече.
Тя се върна с леда и изсипа малките кубчета в средата на една кърпа. След като завърза четирите й края, отново се приближи до леглото и внимателно постави леда върху окото му.
— Благодаря — измърмори той сънено и в този момент осъзна, че може би е малко пиян. Ръката й беше толкова хладна и приятна — напомняше му за майка му, която винаги слагаше ръка на челото му, когато боледуваше като малък.
Той хвана ръката на Доуви и я притисна към пламналата си буза.
Тя я отдръпна и произнесе с наставническия глас на педантична даскалица:
— Можеш да останеш само докато ти спадне отокът.
Веднага му хрумна една хаплива забележка в отговор, но се въздържа. Едва ли би оценила някоя неприлична задявка точно в този момент. А и освен това самото споменаване на друг негов набъбнал орган можеше да я предизвика да го изрита веднага от стаята си.
— Не мисля, че тази вечер ще мога да отида където и да било — каза той. — Чувствам се дяволски зле. Единственото, което искам, е да си остана тук. Да си лежа тихо и неподвижно.
— Добра идея. Можеш да останеш в тази стая. Аз ще си взема друга.
— Не! — извика той и размести импровизирания пакет с лед. Искам да кажа, че не мога да ти взема стаята.
— Не се безпокой. Стаята е платена. Това е най-малкото, което мога да направя за теб след всичко, което ти стори за мен днес следобед.
— Аз не се безпокоя за парите — остро я прекъсна той. — Но поне си призна най-накрая, че днес те спасих от Литъл Алвин и Джак Ед.
— Само за да можеш и ти да се включиш в преследването.
— А?
— Спаси ме от тях, но и ти не си по-добър. Твоите похвати просто са по-изискани.