Гръмките възгласи от приближаващата лодка потвърдиха това предположение и след няколко секунди катерът вече се полюляваше до велбота. Грифит сега не беше изтегнат на възглавничките на седалката си и в сериозния му тон се долавяше лек упрек:
— Защо загубихте толкова ценно време, когато всяка минута крие все нови опасности? Аз се готвех да се подчиня на сигнала, но като чух веслата ви, се върнах да взема лоцмана. Е, добре ли мина всичко?
— Ето ви лоцмана. И ако намери път през тези плитчини, ще оправдае името си. Нощта ще бъде май такава, че без далекоглед и луната трудно ще се намери. Но, да знаехте, че трябваше да се катеря по тия проклети скали, щяхте да ми простите забавянето, мистър Грифит.
— Надявам се, че сте срещнали когото трябва, иначе напразно се излагаме на опасност.
— Да, срещнах човека, който ни трябва, но и още един! — отвърна тъжно Барнстейбъл. Запитайте вашия младеж, Грифит, какво са видели младите му очи.
— Да му разкажа ли? — провикна се през смях младият гардсмарин. Да, видях един малък замаскиран клипер,15 който едвам избяга от един стар военен кораб, който го беше подгонил здравата, и един пират в дълга пелерина, който се въртеше наоколо и много приличаше на моята братовчедка…
— Млъкни, дърдорко! — кресна Барнстейбъл. В такъв критичен момент ни бавиш със своите глупости! Качвай се на катера, сър! Там свободно ще можеш да разправяш на мистър Грифит глупавите си фантазии, ако е готов да те слуша.
Младежът се прехвърли ловко от велбота в катера, където вече се намираше лоцманът и като седна до Грифит с вид на обиден му каза полугласно:
— Сигурен съм, че мистър Грифит ще ме изслуша, ако мислите и чувствата му тук, на английския бряг, са останали такива, каквито бяха в родината му.
Младият лейтенант му отвърна само с мълчаливо ръкостискане, след което се сбогува с Барнстейбъл и заповяда на хората си да гребат към фрегатата.
Катерът и велботът се разделиха и вече се чуваше плясъкът на веслата, когато лоцманът за пръв път наруши мълчанието си.
— Двете назад! — извика той. Двете назад, ви казвам! Матросите спряха да гребат, подчинявайки се на тоя властен глас, а лоцманът се обърна към велбота и продължи:
— Трябва да изведете шхуната си в открито море, капитан Барнстейбъл и то колкото е възможно по-скоро. Дръжте кораба по-далеч от северния нос и когато се изравните с нас, приближете се на разстояние един човешки глас.
— Разбирам ви много добре, господин лоцман — отвърна Барнстейбъл, но кой ще ме оправдае пред капитан Мънсън, ако вдигна котва без да съм получил нареждане от него? Аз имам изрична игповед да докарам „Ариел“ на това място, което е същинско пухено легло, затова преди шхуната ми да разпени отново вълните, трябва поне да съм видял сигнал или да съм чул устна команда от моите началници. Струва ми се, че ще се измъкнем от този залив така трудно, както и влязохме. А когато излизахме, беше посред бял ден и се ръководехме от вашите писмени напътствия.
Да не искате да останете тук в такава нощ и да загинете? — произнесе мрачно лоцманът. След два часа на мястото, където сега спокойно се поклаща вашата шхуна, ще се пенят само тежки вълни.
— И аз мисля същото. Но щом ми е писано да се удавя сега, нека се удавя, като изпълнявам заповедите на моя командир. Ако обаче послушам съветите ви и от дъното на шхуната се откърти една единствена дъска, ще нахълта не само морската вода, но и бунт. Пък и отде да зная — старецът може да чака още някой и друг лоцман.
— Това е то философия! — промърмори кормчията на велбота така, че всички го чуха. Ала е тежко за съвестта да останеш на такова място?
— Тогава стойте си на котвата и сами ще отидете на дъното при нея! — изръмжа лоцманът. По-мъчно е да се разправяш с глупак, отколкото с буря. Но, ако …
— Не, не, сър, съвсем не е глупак! — прекъсна го Грифит. Барнстейбъл не заслужава такъв епитет, макар че, разбира се е педант в службата. Вдигайте незабавно котва, мистър Барнстейбъл и се измъквайте по-бързо от тоя залив!
— Ах, не можете да си представите с какво удоволствие ще изпълня тази заповед! Гребете, момчета! Аз няма да позволя „Ариел“ да остави костите си в такова кораво леговище.
Тези бодри думи на командира на шхуната бяха посрещнати от матросите с одобрителни възгласи, велботът се откъсна като стрела от катера и скоро изчезна в сянката на мрачните скали.
Гребците на катера също не стояха със скръстени ръце, а с енергични усилия подкараха бързо тежката лодка по вълните и след няколко минути тя вече плаваше край фрегатата. В това време лоцманът, чийто глас бе загубил резкия си и властен тон, проявен в краткия разговор с Барнстейбъл, помоли Грифит да му изброи поименно офицерите, които служеха на кораба. След като изпълни тази молба, младият лейтенант добави: