Офицерите, събрани около рудана, обсъждаха оживено сериозността на положението и възможните перспективи, докато някои от най-старите матроси, радващи се на особено благоразположение сред началството, дръзваха да се приближат до свещените граници на шканците, за да подслушват жадно изказванията на старшите. И офицерите, и обикновените матроси често хвърляха загрижени погледи към своя командир и към лоцмана, които продължаваха тайнствения си разговор в по-отдалечено кътче на кораба. Но, когато един от младите гардемарини, подтикван от неудържимо любопитство или от лекомислие присъщо на възрастта му, се приближи повечко до тях, капитанът го смъмра строго. Сконфузеният младеж наведе засрамено глава и се мушна между другарите си, за да скрие своето смущение. Старшите офицери сметнаха това мъмрене като намек да не се месят в съвещанието, на което бяха свидетели. И макар, че продължаваха полугласно да изразяват нетърпението си, никой вече не се реши да прекъсне беседата, която по общо мнение този път траеше повече, отколкото беше благоразумно.
— Сега не е време да се приказва за местоположение и разстояния — забеляза офицерът, стоящ по старшинство след Грифит. Би трябвало да свикаме всички горе и да се опитаме да измъкнем фрегатата с помощта на спомагателна котва, докато времето още позволява да се спусне лодка.
— Тежка и безполезна работа е това — да се мъчим да теглим кораб цели мили при насрещна вълна — възрази първият лейтенант.
— Но бреговият бриз още не е утихнал съвсем и ако вдигнем горните платна, ше можем спомощта на отлива ла се отдалечим от брега.
— Викнете на матросите от мачтата, Грифит — каза вторият лейтенант и ги попитайте има ли горе вятър. Така може да подсетим старият и тоя муден лоцман да се поразмърдат.
Грифит със смях се съгласи да изпълни тази молба и когато в отговор на повикването си чу обичайното: „Слушам, сър!“ — запита високо:
— Каква е посоката на вятъра горе?
— От време на време подухва леко откъм сушата, сър — отговори от мачтата един здравеняк, най-старшият между матросите там.
— Ала марселът виси неподвижно на шкота.
Капитан Мънсън и събеседникът му прекъснаха разговора си, като чуха въпроса на Грифит и отговора на матроса, но после продължиха със същата разпаленост, като че ли нищо не бе станало.
— Дори и да не виси неподвижно, намекът ни няма да направи никакво впечатление на нашите началници — каза офицерът от морската пехота, който поради непознаване на морското дело виждаше опасността преувеличена, но тъй като по неволя нямаше какво да прави, найт-често си позволяваше шеги. Ушите на този лоцман са глухи и за най-тънките намеци, мистър Грифит. Я се опитайте да го стреснете, като го подръпнете за носа.
— Ние още в катера се посчепкахме, дявол да го вземе — отвърна първият лейтенант и видях, че не е от тия, дето лесно преглъщат такива намеци. Макар, че изглежда толкова тих и кротък, съмнявам се дали е обръщал особено внимание на Книгата на Йов.17
— И защо ли му е потрябвала? — възкликна корабният свещеник, който се страхуваше не по-малко от командира на морската пехота, затова беше още по-омърлушен. Напразно би си губил времето, когато има толкова много карти на крайбрежието и наръчници за плаване по тия морета, които е трябвало да изучава, и дано поне тук да е проявил любознателност.
Тези думи, посрещнати с гръмогласен смях от слушателите, изглежда най-после предизвикаха отдавна желания ефект. Тайнственото съвещание между капитана и лоцмана свърши. Капитанът се приближи до очакващите го офицери и с присъщата си сдържаност и тежест каза:
— Мистър Грифит, наредете да се прибере котвата и да се вдигнат платната. Време е да излизаме в открито море.
Едва младият лейтенант успя да отговори радостно: „Слушам, сър!“ и закънтяха виковете на половин дузина гардемарини, които подканяха боцмана и помощниците му да изпълнят дълга си.
Хората, струпали се около гротмачтата, на рейте и по траповете, се раздвижиха, макар че навикът да се подчиняват на дисциплината ги накара да останат още миг по местата си. Тишината бе нарушена най-напред от свирката на боцмана, след което се раздаде дрезгав вик: „Вдигни котвата!“ Първият звук, който се издигна в нощния въздух, премина от ниски, плътни ноти до пронизителна рязкост и постепенно замря сред вълните; вторият прокънтя във всяко кътче на кораба като глух тътен на далечна гръмотевица.
17
Книга на Йов — една от книгите на библията, получила названието си от името на митичния праведник Йов. Проповядва примирение със съдбата, която бог отрежда на човека. Б.пр.