— Аха, усети! Гледайте, обръща се срещу вятъра! — възкликна лоцманът. Светлината пак се показа иззад хълма. Само да издържат платната, ще се измъкнем.
Гръм, подобен на оръдеен изстрел, прекъсна възклицанието му, нещо като бял облак премина пред носа на кораба и вятърът го отнесе в мрака.
— Това е кливерът, откъснал се е — забеляза командирът на фрегатата. Нямаме време да вдигнем другия кливер, но гротът може да издържи.
— Платното не се плаши от буря — възрази лейтенантът, ала мачтата се огъва като пръчка.
— Мълчете всички! — извика лоцманът. Господа, сега се решава съдбата ни. Дръжте по-остро срещу вятъра, колкото се може по-остро!
Това предупреждение прекрати всякакви приказки и смелите моряци, които знаеха, че са направили всичко по силите си за своето спасение, сега стояха със затаен дъх и чакаха резултата. На известно разстояние пред тях цялото море беше побеляло от пяна, а вълните, вместо да се движат равномерно една след друга, се блъскаха в безумни скокове. Единствената ивица правилно редуващи се тъмни талази, широка не повече от половин кабелт,22 също се бе устремила към водния хаос и скоро се загуби от погледа сред разбеснялата се стихия. Сега фрегатата се движеше още по-трудно по този тесен фарватер, държейки се така остро спрямо вятъра, че платната й затрепераха. Лоцманът мълчаливо пристъпи към кормилото и се зае сам да управлява кораба. Само воят на бурята се чуваше по палубата на фрегатата, когато тя навлезе в прохода между буруните, и това безмълвие беше пропито със смирено отчаяние. Двайсет пъти, когато пяната изчезваше откъм подветрената страна, моряците бяха готови да се разкрещят от радост, мислейки, че корабът е преминал опасността, но пред тях продължаваха да се надигат вълна след вълна и радостта угасваше. От време на време се чуваше плясъкът на раз-трепералите се платна. И когато изплашените моряци погледнеха към кормилото, виждаха непознатия, който стискаше здраво ръчките и местеше бързо поглед ту към морето, ту към платната. Най-после корабът стигна такова място, където като че ли влизаше право в устата на смъртта, но курсът му внезапно се измени и носът му започна да се обръща по вятъра. В същия миг се чу гласът на лоцмана:
— Постави реите напряко!
Екипажът повтори като ехо: „Постави реите напряко!“ и фрегатата се понесе с бързината на мисълта по фарватера, движейки се във фордевинд. Окото едвам успяваше да различи стремителните струи на пяната, които се разливаха зад борда като облаци, които се гонят по небето, ала юначният кораб, избягнал благополучно гибелта, вече се издигаше и спускаше по тежките вълни на откритото море.
Моряците едва си поемаха дъх и се оглеждаха като пробудени от сън, когато Грифит се приближи до човека, който ги бе измъкнал от опасностите. Лейтенантът го улови за ръката и рече:
— Тази нощ вие доказахте, че сте истински лоцман и моряк, който няма равен на себе си в света.
Непознатият стисна горещо десницата на лейтенанта и отвърна:
— Аз добре познавам морено и може дори да ми е писано да намеря гроба си в него. Но, и вие не се посрамихте, млади човече. Държахте се храбро и конгресът …
— Какво Конгресът? — запита Грифит, като забеляза, че лоцманът се спря.
— Конгресът е щастлив, ако има много такива кораби — отговори хладно непознатият и се запъти към командира.
Грифит гледаше смаяно подире му, но тъй като дългът го зовеше, скоро други мисли отвлякоха вниманието му.
Даде се отбой. И макар че бурята не отслабваше, а напротив, дори още повече се засилваше, сега пред фрегатата се разстилаше открито море и докато тя се носеше бавно напред, вече се вземаха мерки за безопасността на по-нататъшното плаване. Още преди полунощ всичко беше готово. Скоро едно от оръдията на „Ариел“ извести, че и шхуната е здрава и читава. Тя бе минала по друг, по-лесен път, по който фрегатата не бе посмяла да тръгне. Тогава командирът нареди да се постави обикновена вахта, а останалите членове на екипажа да се оттеглят на тъй необходимата за всички почивка.
Капитанът се прибра с тайнствения лоцман в каютата си. Грифит даде последните разпореждания и като повтори инструкциите си на офицера, комуто бе възложено да се грижи за кораба, пожела му приятно дежурство и се изтегна на койката си. Младият лейтенант лежа така един час, размишлявайки върху събитията през изтеклия ден. Спомни си думите на Барнстейбъл и закачките на младия гардемарин. После мислите му го пренесоха при лоцмана, когото бяха взели от неприятелския бряг. Произношението му беше като на истински англичанин, а тъй вярно и добре им бе служил. Спомни си настояването на капитан Мънсън да бъде доведен тук тоя непознат дори с цената на опасността, от която току-що се бяха отървали, и се запита защо трябваше да се излагат на такъв риск заради един лоцман. После си припомни неща, които му бяха по-близки до сърцето. Представи си Америка, възлюблената си и бащиния дом, който възкреси в съзнанието му смътни образи от безгрижната младост. Но грохотът на мощните вълни по бордовете, скърцането на оръдията и преградите, ревът на бурята постепенно почнаха да се губят в съзнанието му, умората надви и младият човек, забравил дори романтичните видения на своята любов, потъна в дълбок моряшки сън.