ГЛАВА IX
Селяшката чорба едва оставил,
и срещу краля дръзко вдигаш меч!
Голямата сграда с неправилна форма, обитавана от полковник Хауард, напълно отговаряше на описанието, излязло изпод перото на Кетрин Плаудън. Въпреки липсата на архитектурно единство, тъй като различните части бяха строени в различно време, вътрешните помещения не бяха лишени от комфорт, толкова характерен за домашния бит на англичаните. Тъмните, заплетени лабиринти от салони, коридори и стаи бяха подредени с красива, здрава мебел; и каквото и да е било първоначалното й предназначение, сега тази сграда служеше смирено на едно тихо и благонравно семейство.
Тук витаеха много зловещи предания за жестока разлъка и разбита любов, които като паяжина се вият вечно по стените на старите къщи. По-изкусна ръка би претворила тези легенди в забавни и трогателни истории, но нашите скромни усилия се ограничават в стремеж да описваме човека такъв, какъвто го е създал господ — груб и мерзък в очите на възвишените умове. Искаме веднага да предупредим притежателите на такъв завиден дар, че решително отхвърляме всичко свръхестествено изтънчено, както отхвърляме дявола, и да обърнем внимание на всички, които скучаят между себеподобните си, че колкото по-скоро захвърлят тази книга и се заловят да четат произведенията на някой по-високонадарен бард,29 толкова по-скоро ще напуснат земята, макар че може да не стигнат небесата. Нашата цел е да изобразяваме единствено човека и прекрасната сцена, на която той играе, но не като отвлечен образ, изтъкан от метафизически противоречия, а само в осезаемата му природа, за да могат да ни разберат всички, както ние разбираме себе си. По тоя начин решително се отказваме от изключителната чест да ни обявят за гений, като отхвърляме — може би неразумно — мощната помощ на непонятното, за да придобием такова звание.
Като напуснем мрачните скали, под чиято сянка, както видяхме, влезе малкият „Ариел“, и прибоя, който ревеше зловещо около него, ще се опитаме да пренесем читателя в трапезарията на манастира „Света Рут“, като изберем вечерта на същия ден, за да ви представим друга група от действуващите лица, чиито постъпки и характери сме си поставили за задача да опишем.
Тази стая с не особено големи размери беше ярко осветена от пет-шест свещи и от веселите пламъци на въглищата, които горяха буйно в камината. Лъчите, отразяващи се от тъмната дъбова ламперия, падаха на петна върху солидната махагонова маса и се пречупваха в искрящото вино, образувайки светли и тъмни кръгове върху дървото по стените. Тази картина на комфорт се допълваше от тъмночервени жакардови пердета, огромни дъбови кресла с кожени облегалки и меки седалки, като че ли тази стая беше херметически затворена за външния свят и неговите тягостни грижи.
Около масата, която, както някога, стоеше в средата на стаята, бяха насядали трима джентълмени, току-що привършили обилната и приятна вечеря. Покривката беше вече прибрана и бутилката минаваше бавно от ръка на ръка, сякаш тия, които вкусваха от съдържанието й, смятаха, че ще имат достатъчно време и възможност да се наслаждават на удоволствията, които тя им предлагаше.
В единия край на масата седеше възстар човек, който изпълняваше елементарните изисквания на гостоприемството, задължителни за домакина дори в компания, където всички се чувствуват еднакво уютно и свободно. Този джентълмен беше вече на преклонна възраст, но изправената стойка, бързите движения и твърдата ръка показваха, че съвсем не страда от обичайната старческа немощ. Ако се съди по облеклото му, той спадаше към ония хора, които винаги следват модата на предишния век — дали от неприязън към каквито и да било бързи промени, или от привързаност към миналото, изпълнено с образи и чувства, които студеният залез на живота не е в състояние нито да пробуди, нито да замени с нещо друго. Може би старостта бе покрила със скреж оределите му коси, но изкуството бе съумяло да скрие грижливо следите от това опустошение. Главата беше старателно напудрена не само там, където още бяха останали косми, но и навсякъде, където те трябваше да растат според предписанията на природата. Правилните черти и особено високото, полегато, монументално чело на иначе немного изразителното лице свидетелствуваха за честността и благородството на стария воин. Белоснеж-ните коси, които обграждаха почти изцяло лицето му, още повече подчертаваха мургавината на кожата, прошарена с червени жилчици. Срещу домакина, който, както веднага сте се досетили, беше полковник Хауард, седеше мършавият, жълтолик Кристофър Дилън, същият, който според думите на мис. Плаудън беше нещастието на нейната братовчедка.