— Господи, боже мили, какво ти е, Джек? — попита жената, оглеждайки го смаяно над очилата си. — Какво е станало? Изглеждаш…
Тя се извърна към лампата, за да вдигне малко по-нагоре фитила й, но щом приближи дясната си длан до светлината, забеляза с учудване, че цялата е в кръв.
— Ха! — прекъсна се тя самата смаяно, — ами това пък какво е? Аз ли кървя или… за бога, мило дете, да не би?…
Джек не я остави да довърши. Пристъпвайки крачка напред, той улови ръката й и прошепна умоляващо:
— Изслушайте ме, мила жено, и помогнете на една нещастница, която е загубена без вас.
— Но, Джек… не те разбирам! — възкликна добрата жена, слисана до немай-къде. — Мъжът ми й обеща вече своята закрила и бедното момиче…
— … е робиня — каза Джек и мисис Поулридж за малко не извика. При тези думи погледът й бързо се отправи към нещастното момиче, но когато се спря на бледия й лик, тя припряно каза:
— Глупости говориш, човече, та тя е бяла като теб и мен…
— И въпреки това е робиня — простена Джек. — Но изслушайте първо всичко, а после съдете сама!
И с припрени, ала ясни и прости думи той разказа на жената, сключила изплашено и изумено ръце, всички събития от днешния ден, на които бе станал свидетел и които вероятно бяха подтикнали момичето към това отчаяно бягство.
Преследвачите
Междувременно чуждата лодка бе описала широка дъга по водата около тежкия плавателен съд, очевидно претърсвайки реката. В този момент тя се връщаше и държеше курс право към тях. От борда можеха вече ясно да се различат блестящите на лунната светлина гребла, когато ги изваждаха от водата, скоро малката стройна лодка се озова толкова близо до тях, че бяха в състояние да преброят седящите в нея хора. Вътре имаше четирима души на греблата и един на кормилото. Първите бяха чернокожи, а кормчията бял.
— Хей, лодката! — подвикна груб глас към екипажа на търговската лодка.
— Хей, лодката! — повтори почти механично старият Поулридж, застанал до Бил край кормилото.
— Видяхте ли едно кану, което мина покрай вас ей горе при онзи нос?
— Този глас ми се струва познат — измърмори Стария под носа си, а после извика високо: — Какво кану?
— Какво кану ли? — повтори ядосано гласът от лодката. — По дяволите, ами кану с едно момиче в него!
— Аха, не сме го виждали — рече Стария спокойно.
— Не сте ли? Сигурно сте го видели — извика отново гласът. — Не може да е преминало на повече от двайсетина крачки от вас.
— Възможно — отвърна Стария, — обаче си имаме по-важна работа от тая да гледаме какво плава из реката около нас.
— Проклет да бъда — изръмжа Бил, — ако не е онзи кривоок мерзавец от горката плантация, който тази вечер пораздвижи допълнително негрите си.
— Точно той е, негодникът. — Стария кимна кисело като на себе си. — Но тъкмо той ми е добре дошъл. Първо ни провали търговията на сушата, а пък сега иска да командува и тук по реката! Ама пък каква ли работа може да си има тоя с бялото момиче?
Междувременно лодката съвсем се приближи до кърмата на тежкия плавателен съд, предоставен само на течението.
— Мистър Поулридж — каза в този момент белият, който седеше до кормилото, — трябва да поговоря с вас. Я ни хвърлете едно въже, че да се кача на борда!
— Съжалявам — каза търговецът невъзмутимо, — за тази вечер не приемам повече посетители. Ако искате нещо от мен, бъдете тъй добър и елате отново през деня.
— Глупости — извика другият ядосано, — до това време ще изминете двайсет мили надолу по реката.
— С божия помощ, да — отвърна търговецът, — обаче посред нощ никой не обича да пуска на борда си непознати хора.
— Но аз не съм непознат — извика отново човекът. — Казвам се Хуф, аз съм надзирателят на плантацията, при която до тази вечер стоеше завързана и вашата лодка.
— Тъй ли? — рече сухо североамериканецът. — Тогава ми е много приятно все пак, че мога да ви кажа сбогом, понеже за мой срам тази вечер пропуснах да го сторя.
Надзирателят прехапа гневно устни. Неговите хора бяха прибрали греблата и лодката им бавно се носеше по течението зад съда на търговеца.
— Мистър Поулридж — продума надзирателят със сериозен глас, — страхувам се, че играете опасна игра. На борда ви има избягала робиня и искате да я укриете. Знаете ли, че според нашите закони това се наказва със строг тъмничен затвор?
— Избягала робиня? — повтори търговецът малко смутен. — Човече, говориш глупости… върви си у дома, легни си в кревата и не ми излизай с подобни дрънканици. Нямам чужди хора на борда си и не съм длъжен да ти давам повече никакви обяснения.