— Ще видим! — подвикна надзирателят, у когото надделя гневът. — Длъжен сте да ме пуснете на борда, за да се убедя със собствените си очи. Нямате право да ми отказвате.
— Нямам право ли? Оо! — изсмя се североамериканецът. — В такъв случай екипажът на всяка появила се посред нощ лодка би могъл да иска да се качи на борда ми, за да търси избягали негри. По Мисисипи не е чак толкоз безопасно, за да рискува човек подобно нещо, а за това, че съм бил „длъжен“, и дума не може да става.
Надзирателят замълча. Внезапно той подвикна на хората си отново да вземат греблата. С няколко удара лодката му се озова отстрани на търговската лодка и надзирателят се изправи, за да се улови с ръка за борда й.
— Том, я ми подай отдолу карабината — извика в този момент Стария с гръмовен глас. — Първият, който без моето разрешение покаже главата си на борда ми, може да бъде сигурен, че ще й направя дупка, тъй че лунната светлина свободно да минава през нея. По дяволите, иска ми се да разбера кой е господарят на старата „Сузи“, ти или аз!
След няколко секунди един от хората му притича с карабината и мистър Хуф не посмя да се възпротиви на забраната. Иначе Стария щеше да изпълни заплахата си и никакъв съд по целия свят не би го обявил за виновен. С едно богохулно проклятие надзирателят отблъсна лодката си и хората му заработиха с греблата. Обаче един от негрите закачи полупотопеното кану, а това веднага привлече вниманието на надзирателя.
— В името на сатаната, тя е на борда! — изкрещя той и нададе тържествуващ вик. — Сега ще видим дали имате право да спирате тук с вашите североамерикански аболиционистически лодки и да крадете негри от плантациите. Все още ли отказваш да ни предадеш робинята?
— Кой краде негри бе, лъжлив мерзавецо! — извика сега Стария, който почувствува вече, че ръцете започват да го сърбят. — Мога да те посъветвам само едно — гледай по-скоро да изчезнеш или ще направя нещо, за което в крайна сметка бих могъл и да съжалявам.
Старият Поулридж заплашително вдигна карабината и надзирателят, по природа страхлив, щом срещнеше нейде съпротива или пък ако численото превъзходство не беше на негова страна, извъртя бързо носа на лодката. Греблата отново заработиха и скоро малкият плавателен съд се озова извън обсега на огнестрелното оръжие от борда на тежката търговска лодка или ковчега, както нерядко наричаха тези съдове. Но думата „робиня“ не излизаше от главата на Стария. Дали това беше само някаква хитрост от страна на надзирателя, за да си намери предлог да се качи на борда и да претърси всичко за избягалото бяло момиче, или… действително имаше роби, които бяха почти тъй бели, а често и по-бели от самите си господари, но в жилите им течеше негърска кръв. Тези съмнения му бяха неприятни и той трябваше час по-скоро да им сложи край.
— Бил — каза той, обръщайки се към кормчията, — не изпускай из очи лодката и ме извикай, ако се приближи отново. Онзи негодник в никакъв случай не бива да се качва посред нощ на борда ми, па ако ще би да имам тук и десет негри, собственост на неговия робовладелец. Ако иска нещо от нас, нека дойде утре или пък… да ни пише.
С тези думи той напусна палубата, взимайки със себе си своята карабина.
— Хей, Джек! — каза той учудено, щом влезе в каютата си и видя там младия лодкар да стои до непознатата и да държи ръката й. — Знаеш ли какво каза онзи негодяй, мистър Хуф, който беше отвън близо до нас в лодката си?
— Истината ти е казал, мъжо — прошепна жена му.
— Мътните го взели! — възкликна Стария изплашено, а момичето, потръпвайки, скри лице в дланите си. Но Джек не беше стоял бездеен и уповавайки се на добросърдечността на възрастната жена, бе спечелил поне нея на своя страна. Какво го интересуваха законите на робовладелците — тук пред очите му седеше едно нещастно, пребито същество, една от онези хиляди жертви, които ежегодно загиват под бича на палачите си. Тази нещастница се бе доверила на неговата закрила и той самият бе твърдо решен да жертвува и живота си за нея. Но от страна на търговеца цялата тази работа бе посрещната много по-безразлично, защото бе идвал вече доста често в Луизиана и изобщо в робовладелческите щати и знаеше твърде добре на каква опасност се излага. На него и през ум не му минаваше да рискува собствеността и свободата си, за да подпомогне някаква избягала робиня в бягството й. Ето защо той спокойно остави карабината си на мястото й, хвърли дълъг и изпитателен поглед към сгушилото се отчаяно момиче и като се канеше да излезе от каютата, каза:
— Е, в такъв случай не се нуждая повече от карабината… трябваше да знам всичко това отпреди.