Избавени? Боже мили, кой знае какви опасности ги дебнеха занапред, може би много по-ужасни от бързата смърт в реката. Но все пак се бяха изплъзнали от този първи удар. Обезвреден бе най-върлият враг, който имаха в тази страна, а на всички останали младежът гледаше с леко и радостно сърце, изпълнено с дръзновение.
Лодката продължи да ги преследва. Негрите бяха положили тялото на умиращия на дъното на лодката, защото и бездруго не бяха в състояние да му помогнат. В преследването обаче нямаше вече предишната настървеност. Та какво ли можеха да предприемат срещу белия те, всички до един роби? Дали имаха правото да посегнат на него и не заплашваше ли смъртно наказание всекиго от тях, ако вдигнеше ръка срещу някой от привилегированата свободна каста? Наистина този човек бе откраднал една робиня и може би съдилищата нямаше да ги оправдаят, обаче само… може би. Всичко това не им беше съвсем ясно, а първият изстрел бе последвал тъй бързо и безпогрешно и тъй мигновено бе взел една жертва измежду тях… можеха ли да се изправят още веднъж срещу това оръжие? И защо ли?
Двамата помощници на надзирателя обсъждаха тихо това, докато въпреки всичко гребяха колкото можеха по-бързо подир кануто. Но и бездруго не им бе възможно повече да догонят бегълците по вода. Заобикаляйки около короната на повалено в реката дърво, кануто внезапно бе изчезнало от погледите им, а когато се озоваха при дървото и задържайки лодката на едно място, се заловиха за стърчащите клони, забелязаха, че едно друго дърво, надвесило се ниско над реката, бе взело вече двамата под своя закрила.
Освен застреляния надзирател в лодката се намираха четирима чернокожи: двамата помощник-надзиратели, мулати, и двама от най-благонадеждните роби, избрани от Хуф за гребци. Но без бял предводител те не биваше да предприемат нищо на своя глава. Даже и ако отидеха в най-близката плантация, те се излагаха на опасността да бъдат заловени и задържани като избягали роби. Въпреки всичко двамата помощник-надзиратели имаха за свой дълг поне да отрежат на бегълците пътя по вода, като изтикат обратно в реката или пък пробият спрялото нейде на брега кану, което вероятно бе вече изоставено от двамата. В такъв случай възможността да ги открият и заловят в гората беше по-голяма. След кратко съвещание решиха да навлязат с лодката си сред хаоса от клонаци, през който тясното кану се бе промъкнало далеч по-лесно. После трябваше да съобщят за случилото се недалеч, оттук малко по-нагоре по реката и дори и да ги задържаха, лесно можеше да се докаже тяхната невинност. Ето защо те предпазливо се заловиха за работа, като оставиха греблата върху пейките и започнаха бавно да придвижват лодката си напред, дърпайки околните клони. Скоро достигнаха мястото, където бе спряло кануто. Но преди да успеят да го различат добре в тъмните сенки на дърветата, бяха посрещнати от гръмовния глас на лодкаря:
— Назад, негодници! Промъкнете ли лодката си само на метър по-напред, ще пронижа с куршума си първата къдрокоса кратуна, която ми се мерне! Разбрахте ли ме!
Чернокожите не отговориха. Но за това, че човекът не се шегува, имаха кърваво доказателство на дъното на собствената си лодка и този път се измъкнаха от клонаците по-бързо, отколкото бяха навлезли сред тях. Явно със сила нищо не можеше да се направи и те трябваше да измислят някакъв друг план, за да пресекат по-нататъшния път за бягство на кануто.
Междувременно Джек си бе изработил вече план. Щом кануто докосна с носа си речния бряг, който на това място не беше особено стръмен, Сали изскочи от лодката и застана трепереща на брега, за да изчака своя закрилник. Младият лодкар побърза да я последва и като стъпи веднъж на твърда земя, на сърцето му стана по-леко и радостно. Но първата му грижа бе отново да зареди изпразнената карабина — с готовото за стрелба оръжие той знаеше, че нямаше да му е трудно да държи невъоръжените роби на нужното разстояние. Той постоя известно време, ослушвайки се предпазливо, докато все още можеше да долавя гласовете им, а после отново безшумно се качи в кануто.
— Какво мислите да правите? — прошепна Сали и сключи изплашено ръце.
— Бъди спокойна, мила — предупреди я лодкарят със също тъй тих глас. — Най-напред трябва да разбера какво замислят онези негодници. Остани тук спокойно и не се бой от нищо. Ей сега ще се върна.
След като остави карабината в кануто, той започна бавно да го провира все по-напред и по-напред, докато най-сетне изчезна от погледа на страхливо следящото го момиче, потъвайки в сянката на тъмната корона на дървото. Изминаха няколко дълги минути, а той не се завръщаше. Дали не бе избягал? Дали не я бе предоставил сама на собствената й съдба? При тази мисъл тя потрепери, мрачните корони на дърветата отново зловещо зашумоляха над главата й, а плачевният вопъл на кукумявката се разнесе из смълчаната гора. Цял половин час изтече в такова мъчително очакване. Най-сетне й се стори, че долавя шума от разтварящи се храсти. Сърцето й лудо заблъска в гърдите и ето че… той най-сетне се завърна. Дългото тясно кану си проправи път към брега и когато тя се наведе напред, за да улови и задържи носа му, Джек изскочи от него с карабина в ръка и се приближи до нея.