Впрочем за по-голяма сигурност старият Поулридж бе свалил своето флагче и бе изрисувал на лодката си бяла линия. Така че разпознаването й измежду стотици други плаващи по реката лодки, бе почти невъзможно или поне страшно трудно. Между другото той хич не се беше бавил там горе и във всеки случай правеше всичко възможно час по-скоро да се измъкне от района на тамошната плантация. По-надолу по реката нямаше защо повече да се бои за себе си, нали и преследвачите му знаеха, че квартеронката бе напуснала лодката му.
Джек бързо се върна на средната палуба, за да съобщи на момичето новината, че бе видял тъй познатата им лодка. После той още веднъж положи най-топли грижи за това същество, поверило се в неговите ръце, за да се чувствува то колкото е възможно по-удобно.
Запознат от доста дълго време с живота на борда на тези параходи, тъй като бе пътувал с тях неведнъж по Охайо и по горното течение на Мисисипи, лодкарят бе накупил в Начес какви ли не готварски съдове и провизии, които щяха да им бъдат необходими за около една седмица. Впрочем пресни хранителни продукти можеха да се купят из всички малки или по-големи градове нагоре по течението на реката, където параходът щеше да спира — Джек се зае със задачата да приготви обяда, нещо, което става много често на борда на параходите, и затова не направи никакво впечатление. Сали имаше възможността да остане скрита в своето ъгълче. Впрочем обядът се състоеше само от кафе и студен бюфет, следователно не беше трудна работа да се приготви и на Джек му остана достатъчно свободно време да излиза навън от време на време, за да се ориентира къде са. Та нали отново се приближаваха до онова място, където предната вечер през блатото се добраха до къщата и намериха убежище на борда на парахода.
Междувременно „Кралицата на Запада“ отново спря при една плантация, за да могат да слязат или да се качат някакви пътници. Джек обаче умишлено не се показа навън, защото не желаеше да се среща повече с никакви познати из тази опасна местност.
Впрочем престоят бе съвсем кратък и параходът продължи нагоре по реката, но по-близо до левия й бряг, на който се намираше къщата на дърваря, където ги бе извел през онази нощ техният път през гората. Наистина младежът бе огледал мястото само на несигурната светлина от високо лумналите огньове, но въпреки това той различи местността и сърцето му заби по-силно, щом видя пред себе си да изплува онази позната околност.
Много му се искаше да извика и Сали, да й покаже мястото, което бе свързано с толкова техни спомени, обаче голяма част от пътниците на средната палуба бяха потърсили в този жарък ден по някое по-прохладно местенце навън, в сянката на покритата част от палубата, още повече че долу непрекъснато гореше и готварската печка. А Джек се стремеше да избегне всяка излишна поява на Сали пред погледите на човешката тълпа.
Но този път не спряха. Параходът имаше на борда си дърва, които щяха да стигнат чак до вечерта. За кратко време минаха разстоянието, измъчило ги предния ден толкова много, защото трябваше да си пробиват път през гората. От борда Джек ясно различи откритото блато, което бе прегазил през онази нощ със Сали на ръце… а дали преследвачите не търсеха все още нейде отсреща следите му? При тази мисъл той се позасмя тихичко с чувство на превъзходство, но в същия миг брегът отново привлече вниманието му. Преминаваха близо покрай гората и малко по-нагоре се виждаше вече и островът, откъдето кануто бе започнало бягството си. Ей там беше тръстиковият пояс, през който с голяма мъка си бяха пробивали път… а ето къде започваше пясъчният нанос, зад който бяха потърсили убежище, там водата бе подмила стръмния бряг и смъкнала в реката отделни коренища. А там при ниско сведеното дърво с широката корона, разрошвана от мътните талази, трябва да беше мястото, където бе останала упорито на пост онази лодка, да ги изчаква, тогава…
— Там било, масса — внезапно прошепна тих глас край него и когато той се огледа изплашено, видя до себе си някакъв стар негър, който само с очи му направи знак да го последва.
Джек имаше чувството, че всичката му кръв се бе смразила, а крайниците му се бяха парализирали. А старият негър, без да му обръща повече внимание, закрачи бавно към другата страна на парахода, към нажежения от пламтящото обедно слънце коридор, избягван от всички пътници. Там нямаше никои и след като Джек последва чернокожия съвсем механично, без да бъде способен да разсъждава смислено, последният отново се обърна към него: