През всичкото това време момичето остана неподвижно в същото положение и макар че тялото й си отпочиваше, сърцето й се разкъсваше от мъчителен панически страх. Ето че в този момент тя долови гласа на своя господар… разбра, че нейният закрилник, сигурно нищо неподозиращ, е изложен на същата опасност, на която бе изложена и тя, но не биваше да се показва, за да го предупреди. Долови и гласовете на мулатите, на нейните палачи… Най-сетне параходът спря. Бяха ли я открили, бяха ли достигнали вече плантацията, дали някоя груба ръка нямаше внезапно да я сграбчи и тъкмо когато е застанала пред прага на щастието си, на вече докоснатата свобода, брутално да я повлече назад, към предишния ужасен живот?
Всичко беше спокойно. Параходът отново потегли, забоботи машината, засвистя парата, зашумяха тежките колела и вълните зад кърмата с плясък се заблъскаха една о друга. Сали едва смееше да диша — искаше да се моли, не можеше. Мислите й се объркаха и пред нея отново възкръснаха старите кошмари от изтеклите години. Ето че някаква ръка докосна рамото й… дали бяха открили избягалата робиня? Тя се разтрепери, сякаш обхваната от силна треска.
— Сали — прошепна тихо до ухото й дружелюбният утешаващ глас на Джек, — успокой се, мила, и стани. Опасността отмина — последната, която ни заплашваше. Спасени сме.
Момичето все още не помръдваше. Твърде бързо бе последвал обратът — обрат от току-що изживените страх и мъка към щастие и сигурност. Най-сетне мъчително потисканите чувства намериха свободен отдушник в порой от облекчителни сълзи. Джек отдръпна ръката си — та нали сълзите отпускат свитото сърце — и тихо и мълчаливо седна под койката, изпълнен с онова нежно чувство, което твърде често проявяват дори и най-грубите и сурови американски пионери, особено спрямо жените. Ала нещастното момиче бе калено в страдания и много скоро превъзмогна моментното чувство на слабост, което се опитваше да я обезсили. Още в койката тя свали бонето, отметна гъстите коси от челото си и бавно се надигна от постелята.
Щом Джек видя, че се кани да стане, безмълвно напусна мястото си, отново излезе навън и застана до парапета на левия борд. Параходът все повече и повече се приближаваше към плантацията, където бе живяла Сали. Най-сетне той успя да различи носа, зад който реката описваше широка дъга на запад. Ето че вече видя сред тъмната зеленина на градинските дървета да надничат покривите на къщите, а все още се колебаеше дали да извика Сали или не. Обаче момичето се бе приближило вече до него и замислено и безмълвно гледаше към тъй добре познатата й местност.
— Ей там са онези ужасни колиби — каза тя най-после сякаш на себе си и потръпна. — Там е и къщата, която се превърна в ад за мен и която ще остане ад за още много бедни и окаяни създания… Не мога да я гледам повече — прекъсна тя внезапно мисълта си, — струва ми се, че усещам над главата си вдигнатия камшик и чувствувам как силните удари разкъсват кожата ми.
— Аз отмъстих за тебе, мое бедно дете — каза сериозно младежът. — Негодникът, който те изтезаваше, сега лежи заровен в земята с продупчен мозък. Няма повече да размахва камшика, няма да бъде вече бич за нещастниците.
— И заради мен проляхте човешка кръв — каза Сали, поглеждайки го трогната в очите, заради мен рискувахте собствения си живот, заради една нещастна презряна робиня.
— Сали — помоли я Джек, — нали знаеш много добре, че го сторих само заради теб? Но първо се успокой, мила, прогони тъжните мисли от главата си. Заедно с това място зад гърба ни остава и всяка опасност — отърси се от страха и грижите. Хората наоколо не бива да заподозрат какво все още те потиска. Покажи се ведра и безгрижна, не забравяй, че само след няколко дни завинаги ще се измъкнем от робовладелческите щати. Далеч нагоре по тази река се намира една свободна и красива страна — моята родина, която ще стане и твоя. Ще забравиш ли нерадостните грижи?
Сали отправи към него поглед, в който сякаш като на длан бе разкрита цялата й душа, после му кимна приветливо и с умоляващ глас каза:
— Дайте ми още само един-единствен час, после всичко ще премине и ще бъде… забравено.
И преди той да успее да отговори каквото и да било, тя отново изчезна в средната палуба. А на Джек му се искаше просто да изкрещи от радост и блаженство и с бързи крачки се изкачи нагоре към мелтердека7. Изпитваше необходимостта да бъде сам, за да овладее чувствата, бушуващи в него, а останеше ли долу, едва ли щеше да се въздържи да не се хвърли на врата на първия срещнат непознат, за да му каже колко е радостен и щастлив. А когато след около час отново слезе долу, момичето го посрещна с ведра и весела усмивка. Цялата мъка, всички грижи бяха изчезнали от прелестното и мило лице на момичето, последните сълзи бяха изтрити и всяка следа от тях заличена.