Времето летеше, сякаш имаше крила. Те прекарваха дните си в разговор. Джек трябваше да разкаже на момичето за начина на живот, който водеха в Севера, за нивите, които обработваха, без да ги торят с кръвта и потта на негрите, за своите родители, братя и сестри, за чудно красивата страна с нейните обширни прекрасни прерии и възвишения, покрити с гори. А през нощта Джек, завит в одеялото си, лежеше пред койката като нейна вярна стража. Грижеше се за момичето като за своя родна сестра — както бе обещал на стария негър.
Тъй изминаха пет дена и ако отначало Джек все още изпитваше неприятно чувство, щом параходът спреше при някой по-голям град или ако откъм брега се приближеше някоя лодка, за да докара на борда нови пътници, това чувство скоро го напусна. Наближаваха Севера. Щатите Арканзас и Мисисипи бяха останали вече зад тях. От лявата им страна се простираше Мисури, а отдясно пък се бяха проточили планинските вериги на Кентъки, покрити с гори. Неуморният боботещ параход се изкачваше все по-нагоре по реката и веднъж, когато слънцето отново залезе, Джек улови нежно ръката на Сали и за пръв път я поведе със себе си горе на мелтердека, откъдето можеха да обхванат с един поглед необятните брегове. Но той бе тъй необичайно възбуден, както момичето не го бе виждало никога дотогава. Погледна го учудено. Тогава той протегна ръка и посочвайки към десния бряг, с разтреперан от вълнение глас каза:
— Виждаш ли там, мила?… Виждаш ли красивата широка река, която идва от изток и влива водите си в Мисисипи? На нейното устие е разположен онзи малък град пред нас.
— Да, да — гласеше боязливият отговор на момичето, което не можеше да си обясни вълнението на младежа.
— Това е Охайо — възкликна Джек, — а онази земя ей там отсреща, до която след не повече от половин час ще приближи носът на нашия параход, е Илинойс, първият свободен щат и нашата бъдеща родина. Там ще слезем на сушата и още тази вечер някое от малките параходчета, които плават по Охайо и сега се виждат пристанали ей на онова място, ще ни понесе нагоре по тази чудно красива река и ще ни остави в прегръдките на моите родители… на баща ми, на майка ми.
— Баща… майка… — прошепна тихо и тъжно момичето. — Колко сладко и нежно звучат тези думи. Никога не съм могла да кажа някому „татко“ или „майко“!
— Но ще се научиш да го казваш, момичето ми — отвърна й младежът, развълнуван до дъното на душата си от трогателните й думи. — Бедно дете, нека моята бащина къща стане от този момент и твоя и сега, когато си свободна като птичка, когато няма да те търси и открие никой робовладелец, а дори и да те открие, никога не би те изтръгнал от мене, аз те питам: искаш ли да бъдеш моя… искаш ли да бъдеш моя жена, моя добра и мила жена в мъка и радост, пък каквото и да ни чака занапред?
Сали пребледня, боязливо и смаяно вдигна към него големите си сини очи и рече:
— Искате да издигнете робинята до ваша жена?
— О, не ми споменавай повече тази дума! — помоли я Джек, улови ръката й и я задържа в своята. — Както те отвлякох от твоите мъчители, тъй искам и ще ти осигуря свободата дори ако се наложи да се преселя заедно с тебе в Канада. Откакто те видях за пръв път, мило момиче, аз се влюбих в теб от цялото си сърце. Ще имаме благословията на моите родители. Те ме познават добре и ще одобрят избора ми. Няма нищо друго по света, което баща ми да мрази повече от робовладелческия Юг. И тъй, Сали, съгласна ли си… ще станеш ли моя жена?
За пръв път той любящо обхвана талията й с ръка и почувствува как стройното й тяло потрепна от този допир. Сали остана безмълвна, от миловидните й устни не се отрони нито дума, тя само склони глава на гърдите на верния си придружител, а щастливецът здраво прегърна любимото момиче.
Краят на историята
Изминаха три години от описаните по-горе събития. Плантаторите от Луизиана бяха много заети с прибирането на реколтата от памук, която през тази година бе великолепна. Под палещите обедни лъчи на слънцето из памуковите ниви, където нямаше никаква сянка, се виждаха негри да берат белите пухчета и да пълнят с тях леки тръстикови кошове, за да съберат определеното им количество още преди завършването на работния ден. Вярно, че то не бе извън техните възможности, но не им оставаше много време нито за бавене, нито за почивка, а накрая, липсваше ли макар и съвсем малка част от определеното тегло, рядко оставаше някой от тях ненаказан.