— Доктор Крос — козирува мъжът и се отдръпна, за да ни стори път да влезем.
— Отиде си — додаде Джон Сампсън, — но не е забравен.
След като влязохме вътре, сцената ми се стори до болка позната и тъжна. По коридорите заварихме купища боклуци, а вонята на развалена храна и урина беше непоносима. Може би вече бях отвикнал, защото повече от година не бях влизал в подобни убежища на плъхове и скитници.
Казаха ни, че тялото се намирало на най-горния етаж — третия, така че двамата със Сампсън поехме по стъпалата.
— Отвратителна дупка! — промърмори той.
— Да, знам. Припомних си очарованието им.
— Поне няма да е необходимо да се навираме в проклетия сутерен — добави Сампсън с все същия недоволен тон. — И така, защо си тук? Нещо не схващам твоята роля в това разследване.
— Ами просто защото ми липсваха разходките с теб. Оттогава никой вече не ме нарича Захарче.
— Аха, че феберейците нямат ли си прякори? И така, защо си тук, Захарче?
Сампсън и аз се добрахме до третия етаж. Навсякъде гъмжеше от вашингтонски полицейски униформи. Отново déja vu11. Сложих си найлоновите ръкавици. Същото направи и Сампсън. Наистина ми липсваше работата с него. И сега, за добро или за зло, се чувствах като у дома си.
Спряхме пред втората врата вдясно, защото от нея изхвърча забързано един млад чернокож патрулен полицай. Беше притиснал ръка към устата си, а в дланта си стискаше бяла носна кърпа. Не се съмнявах, че следващата секунда щеше да повърне. Да, нещата не се бяха променили.
— Да се надяваме, че няма да оплеска сцената на местопрестъплението — отбеляза Сампсън. — Проклети новобранци!
Влязохме вътре.
— О, боже! — прошепнах аз. Бях се нагледал на десетки подобни сцени, докато работех в отдел „Убийства“, но така и не можах да привикна с тези ужасяващи гледки. Човек не може да забрави лесно подробностите, усещанията, миризмите и отвратителния вкус в устата си. — Той се е обадил първо на нас — обясних на Сампсън. — Затова сега съм тук.
— Кой е той? — попита ме бившият ми колега.
— Ти ми кажи — контрирах го аз.
Приближихме към тялото, което лежеше на дъсчения под. Млада жена, по-скоро тийнейджърка. Дребничка, доста красива. Напълно гола, с изключение на обувката с дебела подметка, която висеше от левия й крак. На десния имаше златна верижка около глезена. Ръцете й бяха завързани отзад на кръста й с някакъв кабел. В устата й бе натикана черна найлонова кесия.
Бях виждал вече подобни убийства, точно от този вид.
— Още една убита проститутка — въздъхна Сампсън. — Патрулните са я забелязали около южната страна на Капитолия. Представяла се е за осемнадесетгодишна, но не е изключено да се окаже по-млада. И така, защо си дошъл тук?
Стори ми се, че гърдите на момичето бяха изрязани чак до ребрата отдолу. Лицето й също бе срязано на няколко места. Пред очите ми сякаш се появи подробен списък на психопатичните поведенчески отклонения — такива, за които не можех да престана да мисля: изразена агресия (да се провери в базата данни), садизъм (да се провери в базата данни), сексуални извращения (да се провери в базата данни), грижливо планиран престъпен замисъл (да се провери в базата данни). Да се провери, да се провери…
— Джон, това е дело на Шейфър Невестулката. Върнал се е във Вашингтон. Но това не е най-лошата вест, макар че адски ми се иска да беше така.
40.
И двамата знаехме, че наблизо има един бар, който още трябваше да е отворен. Така че на излизане от сградата на Ню Джърси авеню, където бе извършена тази ужасна касапница, Сампсън и аз се запътихме направо натам за чаша бира. Официално вече бяхме освободени от смяна, но за всеки случай оставих пейджъра си включен. Същото направи и Джон Сампсън. Вътре заварихме само двама окъснели посетители да си допиват джина, та се почувствахме като единствените гости на заведението.
Но и да беше пълно, нямаше значение. Просто ми беше приятно да съм с Джон. Изпитвах нужда да си поговоря с него.
— Сигурен ли си, че е бил Шейфър? — попита ме той, след като барманът остави пред нас двете бири и някакви ядки. Разказах му за смущаващия видеозапис с кадрите от Сънрайс Вали. Но не и за другите заплахи или за искания от Вълка откуп. Нямах право, но това ме тормозеше. Никога не бях лъгал Сампсън, а сега имах чувството, че го правя.
— Той е, няма съмнение.