Андре Нортън
Лондонският мост
— Пак някакъв си трупар… — Сим клекна да го претърси.
Лично аз не се ровя много из трупарите. Няма нужда. Ако ти трябва дупчило или някоя дрешка в повече — тършувай колкото щеш из жилища и складове. Вярно, взех оная шеметилка, дето я намерих край останките от ръката на мъртвото ченге. Ама то е друга работа, нали не я СМЪКНАХ от него. Пък и добро пушкало беше; претрепах повече от дузина скришоплъхове, преди да ми изгори в ръцете. Сега не ми се губеше време за разни трупари и се изказах по тоя повод ясно и звучно.
Сим ми рече да не вдигам пара и се върна с тубичка за хапчета в ръката. Един поглед ми стигаше — минах край него и го фраснах по китката точно под нужния ъгъл. Тубичката отхвръкна над разваления подвижен тротоар и потъна в канализацията.
— Сините кутии да са ти на помощ, защо го направи, бе? — запита Сим. Обаче не замахна. Вече знаеше, че не може да ме надвие и няма смисъл да пробва. — Можех да го продам на някой Горняк за истински червени крони, поне десетарка щях да изкарам!
— И какво ще купиш? Ония откачени нямат нищо, което да не можем сами да си набавим.
— Да, бе, да. Ама ми е смешно да им покажа такава плячка и да гледам как им текат лигите.
— Ако продължаваш, някой път ще си спечелиш едно дупчило, ама така, че никак няма да ти е весело. Така или иначе, не сме дошли да плячкосваме.
Градът е голям. Не знам някой да го е обиколил целия. Откакто спряха подвижните тротоари, няма смисъл и да опитваш — най-много да си изтъркаш краката. Навсякъде е пълно със смъртоносни капани — да не говорим за Горняците, дето са изгубили и последните остатъци от разсъдък между мръсните си уши, или за скришоплъховете. Всеки път, щом почнем хайка да ги избиваме, срещаме ги все по-едри и по-нагли. На много места лампите са изгорели и използваме фенерчета. Само че те не светят хубаво и гаснат ужасно бързо. Затова рядко напускаме познатите пътеки. Освен ако става дума за Стихаря, а двамата със Сим дебнехме тъкмо него. Гледката напред не ми се нравеше. Сума лампи бяха изгорели, а малкото останали не можеха да разсеят гъстите сенки. От всеки прозорец или портал можеше да ни дебне заплаха.
Разбира се, ние имаме имунитет, иначе отдавна да сме хвърлили топа. Последният мор тръшна почти цялото население. Нито един старчок не се отърва. Тогава трябва да съм бил на девет… десет… не знам. Забравяш времето, щом тиктаците ти показват часа, но не деня или годината. Ето, и сега имах хубав тиктак на ръката, но той не можеше да ми каже нито какъв ден е, нито колко години са минали. Доста бях пораснал и понякога, като ми скимнеше да търся разнообразие, ходех в библото и включвах някого от учителите. Повечето записи са съвсем безсмислени. Обаче в историческия раздел намерих два записа за първобитните хора (кой знае що за народ са били) и от тях имаше известна полза. А пък Фана се запали по други, дето учат как да се грижиш за ранените. Ако не беше тя, Сим нямаше да крачи край мен този ден. Но както казах, повечето ленти сега бяха безполезни.
Ние сме двадесет, по-точно толкова бяхме, докато се домъкна Стихаря. Някои не си спомнят как е било преди мора. Били са съвсем малки. И никой не помни какво е било преди замърсяването. Някои от нас са се събрали на двойки по жилищата — Ласи и Норс, Бет и Тим. Аз обаче още не искам да се настаня с някоя женска. Има толкова неща за виждане, толкова работи за правене, пък и на човек му се ще да е свободен да си тръгне, когато му хрумне. Естествено, трябва да наглеждам Марси. Тя ми е сестричка — по време на мора беше бебе — и още е достатъчно дребна, за да ми създава ядове — например да вярва в Стихаря. Все едно, че е оживял от записите. Е, разните там работи — че щял да отведе добрите деца Навън.
Някога може и да е имало Навън. В лентите се срещат сума истории за това, а кой ще си хаби времето да измисля куп лъжи и да ги записва? Но да излезеш навън… откакто се помня, никой не го е правил.
Марси е като мен, обича да тършува из записите. Мога да я взема със себе си и знам, че ще седи кротко, няма като другите дребосъци да стане и да хукне навън тъкмо когато вземе да ми става интересно. Не, ще си кротува пред учителя. Открих ленти с разни измислени истории — вижда се Навън, как животните сами се движат и издават звуци, преди да ги хванеш. Марси си имаше едно кожено коте — аз го бях намерил — и го мъкнеше навсякъде. Искаше да е живо и мислеше, че ще открие начин да го съживи. Все питаше Фана как да го направи. Така е с дребосъците — като си навият нещо на пръста, могат да ти проглушат ушите: защо, защо, защо…
Това беше преди Стихаря. По-късно чухме за него. По посока към Балор нашата територия стига до двойния подвижен тротоар и там опира в свърталището на групата на Барт. Те са като нас — не са Горняци. От време на време се събираме на тропни-пей, правим хайки за скришоплъхове и други такива работи. Но иначе не се мешаме много. Та, преди известно време Барт пристигна със задача — истинско важно издирване. Разправяше някаква шантава история — как две техни дребосъчета заминали със Стихаря.