Норт свали само износените й боти. Чорапът от външната страна на левия й крак имаше дупка. Кожата, която се виждаше през нея, беше зачервена и наранена Видът й не му хареса. Той я зави и духна единствената свещ.
Кум го чакаше пред Овалната розова стая.
— Добре ли се чувства младата дама, милорд?
— Спи. Ще видим колко е добре утре сутринта.
— Стаята, ъ-ъ, милорд, показва Маунт Хок от най-хубавата му страна.
— Да, Тими е свършил добра работа. Още нещо, Кум. Трябва да се увериш, че закуската, която ще ни поднесе утре сутринта Полгрейн, е в прекрасно състояние. Ще имаш грижата съдовете да бъдат без драскотина и да блестят от чистота. На масата да има безупречно бяла покривка. Да има и платнени салфетки. Добре ли ме разбра?
— Да, милорд. Ние не сме глупаци. Щом младата дама ще си тръгва утре след закуска, решихме, че наш дълг е да се погрижим стомахът й да бъде добре запълнен по време на пътуването й до мястото, на което принадлежи.
„А на кое място принадлежи тя?“ — запита се Норт. Чудеше се кога щеше да се появи Фолкс, тъй като в пристигането му, и то заедно с бедния Оуен, нямаше ни какво съмнение. Струваше му се, че тъй като тя беше млада и при това жена, която не познаваше добре този мъжки свят, беше негово задължение да я защити от бившия й настойник. Той обаче нямаше представа какво точно трябваше да стори.
Затвори тихичко вратата. Беше замислен и намръщен. Кум понита:
— Имате ли нужда от моите услуги, милорд?
— О, не. Работата е в това, че тя… Не, няма нищо, нищо важно. Лека нощ, Кум.
— Лека нощ, милорд. Ще преживеем това.
— Ще преживеете какво? Кратковременното посещение на една самотна жена ли?
— Забравяте, че тя е въоръжена, милорд.
— Лягай си, Кум.
— Тя изглежда зла, милорд. Можеше да ме застреля.
— Заслужаваше да бъдеш застрелян. Лягай си.
— Да, милорд.
Когато лорд Чилтън се събуди посред нощ от някакъв ужасен писък, той помисли за миг, че отново е на бойното поле в Тулуза, заобиколен от бълващи смърт оръжия и френски войници, стрелящи и мушкащи с байонетите си като луди, мъже, които се биеха само заради славата и заради Наполеон, човек, наистина заслужаващ да остане в историята. Обречената му кауза обаче не заслужаваше за нея да се погуби нито един човешки живот повече. Струваше му се, че все още чува виковете на френските войници:
— La gloire! La gloire!17
Норт седна в леглото си, като все още не можеше да разбере къде се намира. В този миг писъкът се повтори, а после и потрети. Гласът определено беше на жена. Жена ли? Тук? В Маунт Хок? Прокара пръсти през косите си, размишлявайки напрегнато.
Да! Това беше момичето, взело Оуен като заложник и откраднало коня на Норт; момичето, което се беше появило на прага на дома му уплашено, изтощено и потънало в сън, и на което бе предложил чай, можещ да повали дори вол, и кифла, можеща да убие същия вол. Младият мъж се втурна към изхода на спалнята си, като пътьом наметна един халат.
Осма глава
Норт блъсна вратата и нахлу в тъмната стая.
— Мис Дъруент-Джоунс, Каролайн!
Чу дишането й, учестено и шумно, и, без повече да мисли, се хвърли към леглото й. От прозореца в другия край на помещението се промъкваше слаба лунна светлина, по-точно само тъничък сребърен лъч, но той бе достатъчен на Норт, за да забележи гостенката си, седнала вдървена на леглото. Беше вперила поглед право напред, очевидно към лакирания розов шкаф срещу леглото й.
— Какво става, по дяволите? Кошмар ли сънувахте?
Младият мъж я сграбчи, без да се замисля дали това бе необходимо, нито защо го нрави. Но тя беше тук сама, очевидно ужасена от нещо и дишаше така, като че бе пробягала целия път от селото до Маунт Хок. Той я притисна към гърлите си, движейки силните си длани нагоре-надолу по гърба й, чувствайки мекотата на тялото й под тънката тъкан.
Каролайн се сгуши в обятията му. После нейните ръце го обгърнаха на свой ред и тя пошушна в ухото му:
— Радвам се, че дотичахте веднага. Там, зад шкафа, се крие някой.
— Какво?
Устните му докоснаха врата и. Тя прошепна отново:
— Има някой зад шкафа. Мисля, че е мъж. Събудих се, а той стоеше до мен и ме гледаше. Изпищях и той като че се задави и изсъска като змия, разбрала, че това е краят й. После се промъкна ей там.
Норт внимателно се отдръпна от нея и рече тихо:
— Стоите тук и не мърдайте.
Изправи се бавно. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Погледна към шкафа. Нищо. Никакво движение Никаква сянка. Забеляза обаче, че зад шкафа имаше достатъчно място, където би могъл да се скрие някой. Мъж? В нейната стая? Струваше му се невъзможно, но въпреки това се запъти към подозрителния шкаф и го дръпна силно. Той се наклони към него и после се люшна назад.