— Да, милорд?
— Не забравяй: храната трябва да бъде божествена.
— Да, милорд.
Младата жена се загледа след отдалечаващия се домакин. Когато той най-после излезе от библиотеката, тя рече учудено:
— Напомня ми за една от учителките в девическия пансион, в който бях. Тя не можеше да понася момичетата, но поне се опитваше да го скрие. Не разбирам. Норт. Тук липсват женски портрети. Може би има отделна галерия за тях, но дори и да е така, пак е доста странно. Забелязах и друго — цялата ви прислуга е от мъже. Снощи ми казахте, че всички, които обитават тук, са мъже. Очевидно е, че те не искат жена в имението. Защо? Обяснете ми.
— Забравете за това. То не ви засяга. Така, сега седнете и сложете левия си крак на тази възглавница.
— Мога да се погрижа сама за пришката си. Тя не е на гърба ми, та да не мога да я достигна.
— Кротувайте си на мястото и мълчете.
Тя се подчини. Той коленичи в краката й, развърза ботата й и я събу. Беше сложила носна кърпичка там, където беше скъсан чорапът. Норт разпозна по нея елегантно избродираните си инициали — подарък от стария му наставник — и се учуди къде ли я бе намерила. Махна кърпичката и видя скритата под нея пришка. Кожата беше разранена и възпалена. През годините, прекарани в армията, беше видял доста мъже да умират от треска, причинена от подобни незначителни ранички. Разгледа внимателно ожуленото място. Нямаше яркочервени линии, разпространяващи се от центъра навън като спици на колело. Този факт беше донякъде успокоителен.
— Стойте неподвижно. В началото усещането няма да бъде особено приятно.
„Навярно доста меко казано“ — помисли Каролайн, докато господарят на имението събу напълно чорапа и потопи крака й в легена с гореща вода. Тя почти се изправи на стола си.
— Не мърдайте. Болката ще започне да намалява.
— И ще направи добре — промърмори през стиснатите си зъби момичето. — В противен случай ще започна да крещя и тогава слугите ви ще дотичат и ще ме застрелят.
— Съмнявам се, че ще сторят нещо подобно. Прекалено е мръсно и прекалено шумно за тях. По-скоро ще ви цапардосат с нещо по главата и ще ви погребат в градината.
— Чудесно — отвърна тя и започна да се отпуска, но само до мига, в който той започна усърдно да мие крака и — Може пък да решат само да ме заточат някъде. Винаги съм искала да посетя Ботъни Бей20.
— Хайде, Каролайн, знам че боли, изтърпете още малко. Така, кракът вече е съвсем почистен. А сега да сложим малко от най-хубавото ми френско бренди — не, не се опитвайте да се измъкнете. Знам, че гори…
Пръстите й, стиснали дръжките на стола, побеляха, зъбите й изскърцаха от болка. Тя като че всеки момент щеше да извика, но успя да каже доста спокойно:
— „Гори“ ли рекохте, милорд? Нека ви кажа, лорд Найтингейл: горенето е само част от цялата тази агония. Тя е ужасна, подлага на изпитание смелостта ми и…
— Стига сте хленчила. Така, готово. Остава да сложа само малко от пудрата против инфекции.
Беше мил и внимателен, Каролайн не можеше да го отрече. Не бе предполагала, че раната е толкова зле. Стисна силно страничните облегалки на стола си, когато Норт започна да превързва крака й с бели ленени ленти.
— Никога няма да мога да обуя ботата си — тъжно отбеляза Каролайн, гледайки солидната превръзка на стъпалото си.
— Никакви боти или обувки! През следващата седмица ще трябва да се движите колкото се може по-малко. След като се настаните в Скрилейди Хол, доктор Трийт също ще може да ви прегледа. Сега вече как се чувствате?
Каролайн сведе поглед към тъмнокосата му глава и към ръцете му, които все още държаха крака й. „Всичко това е толкова странно…“ — помисли тя, като се питаше защо през последните минути не се бе сетила нито веднъж за особеното положение, в което се намираше, за мъртвата си леля или за самата себе си, останала вече напълно сама на света.
Отново усети ужасна мъка.
— Още ли боли?
— Не, благодаря ви, Норт.
— Добре — каза той и се изправи. — А сега предлагам да похапнем. После ще ви придружа до Скрилейди Хол.
„А там, помисли си младата жена, ще преживявам, очаквайки пристигането на бившия ми настойник.“ Беше абсолютно сигурна, че той ще дойде. Очевидно Роналд Фолкс имаше страшна нужда от пари и тя беше единствената златна кокошка, която можеше ла оскубе. Щеше да мисли за него по същия начин, по който мислеше и за злодея, убил леля й Ели. Очите й отново се напълниха със сълзи, глупави, безполезни сълзи. Тя отвърна глава настрани, като полагаше свръхусилия да не подсмърча.