Кажи на Сенч! Хеня е тук, в града е. Моментално разбрах колко е важно това. Сенч непременно трябваше да знае.
После болката отми всичките ми грижи. Умирах.
Спри. Стига вече. Съсипваш музиката. Тревогата на Шишко ме заблъска като морски прибой.
— Отговаряй!
Не оставаха нито лъжи, нито истини. Погледнах старшия и се опитах да заговоря. После се плъзнах някъде далеч от всички тях и потънах в тъмното. Стой на стража, Нощни очи — замолих се, но отговор не последва. Нямаше вълк до мен.
(обратно)Глава 20 Котерия
Населението на Шестте херцогства винаги е било независимо. Самият факт, че кралството си остава разделено на шест отделни херцогства, верни на монархията на Пророците, но управлявани от собствените си благородници, говори ясно за този автономен дух. Всяко херцогство представлява поредната анексирана територия, обикновено с военни средства. В много случаи завоевателят Пророк е проявил достатъчно мъдрост да запази част от местната аристокрация. Това се отнася с особена сила за Фароу и Беарния. Предимство на тази система е, че законите се адаптират спрямо конкретната ситуация във всяко херцогство, както и към отдавна съществуващите традиции на местните жители. Пример за тази отстъпка към самоуправлението е, че по-големите градове и населени места често не само имат собствена градска стража, която да поддържа реда, но и финансират милицията си чрез система от такси върху търговията и глоби срещу нарушителите на закона.
Федрен, „Управлението на Шестте херцогства“Том.
Том.
Том.
Отначало не ме притесняваше. Бях потънал толкова дълбоко, че и самото море не можеше да ме достигне. Всичко тънеше в мрак и стига да не мърдах, болката не можеше да ме намери. После думата пропълзя бавно в съзнанието ми. Беше като чук, биещ глухо в черепа ми.
Не съм Том — казах раздразнено. — Махай се.
Не си Том? И жадният интерес в мисълта на Предан ме тласна на ръба на пробуждането. Инстинктивно вдигнах стените си срещу любопитството на момчето. Миг по-късно изключителното неудобство изсмука цялата ми воля и сила за Умението. Лежах по корем върху нещо, което би трябвало да мине за сламеник. Само дето нямаше достатъчно слама. Студът на каменния под се просмукваше през нещото. Бях целият вдървен и премръзнал, с изключение на тила ми. Той гореше. А когато се опитах да помръдна, болката впи зъби в мен. Изстенах немощно и чух тътрещи се стъпки.
— Събуди ли се?
Помръднах ръка и отворих очи. Дори приглушената светлина ми се струваше ослепителна. Вгледах се в мъжа над мен. Дребен, с развлечени дрехи и чорлав. Носът и бузите му бяха с червения цвят на закоравял пияница.
— Лечителят те заши. Заръча да ти кажа да не мърдаш много. — Изсумтях нещо в знак на съгласие и той се ухили. — Не че можеш, нали така?
Изсумтях отново. Вече бях напълно в съзнание. Болката беше непоносима. Запитах се в какво състояние съм, но устата ми бе пресъхнала и не можех да говоря. Приказливият тип беше приветлив; може би беше помощник на лечителя? Отново размърдах устни и най-накрая успях да изграча:
— Вода?
— Да видим дали ще ни дадат — рече той и отиде до вратата. Проследих го с очи. Едва сега забелязах, че изрязаното в яките дъски прозорче е с решетки. Човекът викна през него: — Хей! Раненият се събуди. Иска вода!
Дори някой да отговори, не го чух. Човекът се отдалечи от прозореца и седна на едно столче до сламеника ми. Постепенно започнах да възприемам обстановката. Каменни стени. Кофа в ъгъла. Рехава слама по пода. Аха. Моят приятел ми бе съкилийник. Преди да проследя мисълта по-нататък, той отново заговори.
— Виж ти. Убил си трима мъже и кон, а? Доста добра битка, обзалагам се. Иска ми се да я бях видял. И аз снощи се забърках в подобно нещо. Обаче не убих никого. Сбих се с един дълъг кльощав тип, целият в белези — а бе като шаркав. Не беше по моя вина. Приказвах, може би малко по-силно, и знаеш ли какво ми каза онзи? „Затваряй си устата и не казвай думичка повече. Това е най-добрият съвет за такива като теб. Говориш и си мислиш, че обясняваш нещо, а само го оплиташ още повече. По-добре остави говоренето на приятелите си“. После ме удари и аз му го върнах. Стражите ме арестуваха и ето ме тук, в същото положение като теб.
Успях да кимна, че съм разбрал съобщението му. Беше от Хората на Сенч. Старият убиец искаше да си затварям устата и да чакам. Запитах се дали знае колко зле съм ранен. И дали Любезен се е върнал в замъка. После се сетих, че няма нужда да се питам. Затворих очи, събрах жалките си сили и се пресегнах немощно. Предан?