— Ако наистина е така, значи се е прикрила добре. Няма и следа от нея в града.
Това не ме успокои особено. Шпионите на Сенч не бяха открили и Лодвайн.
— Все още си имаме шпионин на Петнистите в Бъкип. Онзи, който е водел Шишко при Лодвайн.
— С коняря на Любезен стана злополука — с неутрален тон рече Сенч. — Открили го мъртъв в яслите на един жребец. Наритан и стъпкан до смърт. Остава загадка защо изобщо е влязъл там.
Кимнах. Един проблем по-малко.
— А имението на майката на Любезен?
Сенч отмести поглед.
— Трагичната новина стигна до нас на следващия ден след арестуването ти. Лейди Бресинга си отишла от отрова в храната. Доста от гостите и слугите й умрели заедно с нея. Ужасно тъжно, но в никакъв случай срамно или скандално. Първо открили нейното тяло, но през следващите няколко дни и на други им прилошало и бързо умрели. Развалена риба, доколкото чух. Тялото на лейди Бресинга било пратено в дома на майка й, за да я погребат там. Любезен присъства на тъжната церемония. Принц Предан прати собствената си почетна стража с него като свидетелство за високото му мнение за Любезен. На момчето му е ясно, че след уреждането на подробностите ще трябва да се върне в Бъкип и да остане в замъка, докато не достигне пълнолетие. Гейлкип ще бъде затворен, но кралицата отпусна на Любезен персонал и иконом, които да поддържат имението в негово отсъствие.
Кимнах. Принцът можеше и да нарича Любезен приятел, но през следващите няколко години той щеше да е добре гледан и обгрижван пленник на Сенч. Доста уместно решение. Любезен можеше да го възприема като закрила или като клетка. Всичко бе уредено по най-спретнат начин. Запитах се дали лейди Розмари не е намерила внезапна причина да посети приятелката си в Гейлкип, или тамошният шпионин на Сенч е отровил храната. За Розмари би било трудно да пътува поради изгарянията. Обърнах се и загледах Сенч. Той посрещна изпитателния ми поглед с объркана физиономия. Неочаквано се наведох напред и преди да успее да се отдръпне, докоснах бузата му. По пръстите ми не остана никакъв грим. Здрава и розова плът. Нито следа от заздравяващи изгаряния.
— Ох, Сенч — укорих го. Гласът ми трепереше. — Внимавай! Хвърляш се сляпо напред и никой не знае каква е цената. Никой.
Той се усмихна.
— Не ме е грижа за цената, когато вече са ми известни предимствата. Изгарянията ми се излекуваха. За пръв път от години мога да вървя, без да ме болят коленете и бедрата. Нощем спя спокойно. Дори зрението ми е по-добро.
— Но не го правиш сам.
Той ме погледна, отказваше да отговори. Но аз знаех отговора.
— Черпиш от силата на Шишко — обвиних го с нисък глас.
— Той няма нищо против.
— Не знаеш опасностите. И той не разбира рисковете.
— Нито пък ти! — рязко отвърна той. — Фиц, има моменти, в които трябва да сме предпазливи. Има и такива, в които трябва да сме дръзки. Дойде време да поемем тези рискове. Трябва да открием всичко, на което е способно Умението, Когато принцът тръгне на път да порази Айсфир, ще идеш с него. И дотогава трябва да познаваш силите на Умението и да можеш да ги владееш. Това — той се шляпна по гърдите, — това е истинско чудо. Ако разполагахме с него навремето, когато Умен беше болен, той нямаше да умре. Представи си какво би означавало това!
— Да, представи си — отвърнах. — Представи си, че Умен е все още жив и управлява. После си задай въпроса защо не е така? Той не е бил обучаван от Гален. Неговата майсторка на Умението е била Настоятелност. Не можем ли да приемем, че е бил много по-наясно от нас с Умението? Че може би дори е знаел как да удължи живота си? Тогава нека се запитаме защо не го е направил? Защо не го е направила и самата Настоятелност? Може би са знаели, че за това си има цена? При това твърде висока?
— Или просто му е липсвала котерия, която да му помага? — контрира Сенч.
— Би могъл да използва котерията на Гален, ако се наложи.
— Ба! Не знаеш, аз също не знам. Защо трябва да си такъв песимист? Защо винаги трябва да предполагаш най-лошото?
— Може би защото съм се научил на предпазливост от мъдър старец. Онзи, който сега се държи глупаво.
Бузите на Сенч пламнаха. В очите му проблесна гняв.
— Ти не си на себе си. Всъщност даже още по-зле. Ти си убеден, че си прав. Чуй ме, пале такова. Гледах как брат ми умира. Гледах как крал Умен чезне, бях до него в дните, когато не знаеше, че умът му се е запилял нанякъде, както и когато си даваше сметка за слабостта на тялото и ума си и плачеше от срам. Ако имаше Умението да промени това, щеше да го направи, без значение на каква цена. Това познание за Умението беше изгубено за нас. Смятам да го върна. И да го използвам.