— Вие ли се погрижихте? Благодаря. — Отидох до масата и си налях вино.
Принцът объркано поклати глава.
— За какво да сме се погрижили?
Свалих празната чаша. Устата ми продължаваше да е суха. Налях си още вино. Изпих го и поех дъх.
— За храната и огъня — казах. — И за виното.
— Не. Бяха си тук.
Постепенно идвах на себе си и сърцето ми отново започна да бие нормално. Явно Сенч беше идвал, докато бях спал. И изведнъж ми просветна какво не е наред.
— Как дойде тук? — остро попитах принца.
— Шишко ме доведе.
Глупчото чу името си и се обърна. Двамата с принца размениха заговорнически усмивки. Усетих, че нещо минава помежду им, но бе твърде бързо и контролирано, за да го проследя. Шишко се захили, въздъхна и отново се загледа в огъня.
— Не бива да идваш тук — казах навъсено. Седнах и си налях още вино. Докоснах затвореното гърне със супа на подноса. Беше почти изстинало. А и без това яденето ми се струваше тежко занимание. Изпих виното.
— Защо да не идвам тук? Защо да не зная тайните на замъка, в който някой ден ще бъда крал? Да не ме смяташ за малък, глупав или недостоен?
Това бе по-горчива реакция, отколкото бях очаквал. Изведнъж осъзнах, че нямам смислен отговор на въпросите му.
— Просто си мислех, че Сенч не иска да идваш тук — отвърнах меко.
— Сигурно не иска. — Приближи и седна до мен, докато си наливах още вино. — Сигурно има много неща, които Сенч предпочита да задържи за себе си. Много обича тайните. Натъпкал е с тях цял Бъкип като сврака, събираща лъскави камъчета. И поради същата причина — просто защото обича да си ги има. — Огледа ме критично. — Белезите са се появили отново. Нима изцелението с Умение отшумява?
— Не. Двамата със Сенч ги върнахме. Решихме, че е по-разумно да го направим. По-малко въпроси, нали разбираш.
Той кимна, но продължи да се взира в мен.
— Изглеждаш и по-добре, и по-зле отпреди. Не бива да пиеш толкова вино, преди да си ял.
— Храната е изстинала.
— Е, лесно може да се стопли — отвърна той, изгубил търпение от глупостта ми. Помислих си, че ще накара Шишко да изпълни задачата, но той сам взе гърнето, разбърка го и отново го затвори. После с привично движение го окачи на куката над огъня. Разчупи на две един комат и го сложи на една чиния близо до пламъците. — Искаш ли чай? Ще ти се отрази по-добре, отколкото да се наливаш с вино.
Оставих празната чаша на масата, но не я напълних отново.
— Понякога ме изумяваш. Знаеш изненадващи неща за един принц.
— Нали знаеш каква е майка ми. Слуга на народа. Като бях малък, искаше да бъда обучен по начина, по който сънародниците й образоват своите Жертви — тоест да знам как да се справя с най-обичайните неща, с които се занимава и едно селянче. Видя й се трудно да го направи в Бъкип и реши да ме гледа по-далеч от слугите, които скачат при най-малката ми прищявка. Искаше да ме прати в Планините за известно време, но Сенч я убеди да ме остави в Шестте херцогства. Така че й оставаше само една възможност. И когато станах на осем, тя ме прати при лейди Търпение като неин паж за година и половина. Не е нужно да казвам, че там не се отнасяха с мен като с принц. През първите два месеца тя редовно ми забравяше името. Но пък ме научи на чудни неща.
— Не си се научил да готвиш от лейди Търпение — отбелязах, преди да успея да си задържа езика зад зъбите.
— Тъкмо напротив — отвърна той и се ухили. — По необходимост. Понякога искаше нещо топло в стаята си късно вечер, а ако се остави на нея, ще подпали нещо и ще напълни къщата с дим. Научих много от нея, но всъщност си прав. Готвенето не е от най-силните й таланти. Лейси ме научи. И на други неща също. Мога да плета на една кука по-добре от половината дами в двора.
— Сериозно? — попитах с известен интерес. Той ми обърна гръб и разбърка гърнето. Замириса приятно. Малката ми грешка бе минала незабелязана.
— Да. Някой ден ще те науча, ако искаш.
Махна гърнето от огъня, разбърка го отново и го донесе на масата заедно с хляба. Постави го пред мен, сякаш ми беше паж.
— Лейси казваше, че ти така и не си се научил — отбеляза. — Не те свъртало на едно място толкова време.
Бях взел лъжицата. Оставих я. Той се върна до камината и провери котлето.
— Още не е завряла — каза и добави: — Лейси винаги ми казваше, че парата трябва да се издига цяла педя от чайника, за да може чаят да се запари добре. Но съм сигурен, че и на теб ти го е казвала. И тя, и лейди Търпение разказваха доста неща. Почти не бях чувал за теб в Бъкип. Споменаваха те колкото с проклятие, толкова и със съжаление. А като отидох там, сякаш не можеха да се удържат, макар че Търпение често не издържаше и се разплакваше. Само едно нещо не разбирам. Тя смята, че си мъртъв и скърби за теб. Всеки ден. Как можеш да й причиняваш това? На собствената си майка.