— О, да, разбира се, че си спомням. Моето малко момченце с чудната бяла кожа. Много, о, да, много пъти съм искала да го видя.
Докато говореше така, тя отваряше вратата, а после ужасена се отдръпна назад, като видя колко беше пораснало малкото момченце.
— Вие не сте онова малко момче. Просто не е възможно. Защо ме търсите?
— Не само че съм същото момче, което ви напълни чашата, но съм дошъл да ви разкажа всичко и за вашето малко момиченце.
— Тогава влез, огромно малко момченце — отвърна тя, а в тъмните и очи проблеснаха весели пламъчета. Влязох и я заоглеждах. Времето я беше променило не по-малко от мен, макар че лицето й все още беше хубаво и излъчваше силна интелигентност. Аз гледах нея, тя мен и бяхме сигурни един в друг.
Госпожа Бенита Оудъм ме въведе в малка стаичка, в която имаше маса и два стола. Седна на едно трикрако столче и внимателно ме изучава няколко минути. Имаше право на това, а и при положение, че всичките ми дрехи бяха върху мен, никак не се смутих. Между другото, попита ме дали тъмните петна от гърдите ми се бяха махнали.
Но тъй като не желаех да говоря за себе си, насочих разговора към онази страховита нощ, последвала деня, в който за пръв път я бях видял. Разказа ми съвсем същата история, която беше разказала и на Джереми Стикълс, като наблягаше на подробностите, особено на тези, свързани с Лорна.
— Бихте ли я познали отново? — попитах аз, силно впечатлен от нещата, които ми беше разказала за петгодишното момиченце. — Бихте ли я познали сега, когато е вече пораснала девойка?
— Мисля, че ще я позная. Човек не може да говори предварително, но по очите, които имаше и като малко момиченце, сигурно ще я позная.
— Сега тя е висока и много красива девойка. Ако тази нощ преспя във вашата странноприемница, след като се отбия до Уочет, ще дойдете ли утре с мен до енорията Оър, за да видите вашето малко момиченце?
Накарах я да ми обещае, Че на другия ден ще дойде с мен, при условие, че убедим съпруга й също да дойде. Бях съвсем сигурен, че мистър Оудъм е изцяло във властта на жена си, затова смятах въпроса за уреден. След това се отправих към Уочет, за да посетя гроба на Лорнината майка и да наема кола за пътуването до в къщи.
Колата осигурих много лесно, но по другия въпрос, във връзка с който не бях очаквал никакви затруднения, замалко да се проваля. Когато научих от Бенита, че бащата на Лорна е бил граф Дугал, реших, че всички в Уочет ще знаят къде се намира гроба на графиня Дугал.
Това обаче съвсем не се оказа така, защото граф Дугал никога не беше живял в къщата си в Уочет, нито пък хората я свързваха с неговото име. Освен това, като научил за смъртта му, някакъв богат роднина си присвоил имението и потулил цялата работа. Така че нещастната графиня била погребана в неизвестен гроб съвсем близо до собствената си къща, без да й сложат надгробен паметник и без някой да пролее и една сълза. Никой освен италианската й прислужничка.
Ако бях взел Бенита със себе си или само ако й бях казал, че искам да посетя гроба, нямаше да имам никакви проблеми. Но глупавите жители на Уочет си бяха втълпили, че съм дошъл да се боря. По това време физиономията и облеклото ми бяха познати на девет десети от хората, живеещи на четиридесет мили около Оър, тъй като бях участвувал в много състезания по борба. Борбата сама по себе си е хубаво нещо и освен физическа сила изисква и не малко ум. Но най-вече спокоен характер. Събарял съм и по-силни мъже от мен (още когато бях момче) само защото са губели психическото си равновесие. Но макар че това е един честен занаят, убеден съм, че тези, които го владеят, имат право и на личен живот.
И така стана, че цял Уочет желаеше да види Джон Рид, вместо да пожелае да му покаже това, което той искаше да види. И вместо да ме заведат в църковния двор, те ме разведоха по всички кръчми. Чакаха ме двайсет подредени маси. „Ти си си съмърсетец и съмърсетец ще си останеш. Нима се смяташ за девънширец! Че как така, момче, живееш в Съмърсет и в Съмърсет си роден.“ И така, докато съвсем ме отегчиха, колкото и да им бях признателен.
Накрая видях, че нямах друг изход, освен да докажа, че съм съмърсетец, като изям един обяд на тяхна сметка. Що се отнася до църковния двор, никой не искаше и да чуе за него.
Но как щях да срещна Лорна отново, без да съм свършил това, което й бях обещал? В никакъв случай не можех да й кажа, че популярността ми беше толкова голяма, та не съм могъл да навестя майчиния й гроб. А още по-малко, че цял Уочет познава Джон Рид, но никой не е и чувал за графиня Дугал.
След като получих от Бенита най-подробно описание на мястото, където е погребана клетата й господарка, и отличителните знаци, по които бих могъл да го разпозная, на другата сутрин отидох в Уочет още преди изгрев слънце и преди хората да са се размърдали. И така, когато слънцето изгряваше, аз вече бях в църковния двор, без никой да ме притеснява. Гробът представляваше малка могилка, обрасла с трева, и грубо издялани „Л. Д.“24 върху морски камък, донесен от плажа и поставен там без съмнение от самата Бенита.