XLVI глава
ПОСЕЩЕНИЕТО НА АНИ
Всички в околността се чудеха защо разбойниците Дун до този момент не ни бяха нападнали, за да ни унищожат до крак. А особено сега бяхме почти в ръцете им, тъй като останаха да ни закрилят само сержант Блоксхам с още трима души. Капитан Стикълс получи заповед да замине на юг с всичките си войници, освен тези, които може би щяха да са необходими при събиране на данъците и следяха стоките, които се внасят в Линмът и оттам в Порлок. Сержантът разви мания за писане на рапорти и сега всяка седмица, стига да намереше пратеник, докладваше от „Могилата на дъждосвирците“. Беше толкова доволен от храната и изобщо от всичко в къщи, че в рапортите си непрекъснато ни даваше много висока оценка като искрени и верни поданици на Негово величество. А и не виждам как би могло да бъде другояче, при положение че Лизи му пишеше почти всичко, и то на най-добрия си литературен стил. Мама никак не одобряваше дългите й престои в помещението, където държахме седлата, защото именно там всеки петък и събота вечер се пишеха рапортите, затова настояваше и Бети да присъствува. И все пак се гордееше, че кралят щеше да чете Лизините писания, а и всички с нетърпение очаквахме да се случи нещо голямо като резултат от цялата тази история. И наистина голямото нещо стана — макар и не това, което очаквахме. Тези рапорти ни се оказаха много полезни на следващата година, когато бяхме обвинени, че сме давали подслон на въстаници.
А причината, поради която разбойниците не ни нападаха, беше, че се готвеха да отблъснат втора и още по-голяма атака над своето укрепление. Беше ясно, че властите не могат да гледат с леко око на факта, че кралските войници са претърпели поражение от семейство Дун. И макар че поради възникналите конфликти в правителството през лятото и есента25 въпросът се беше позабавил, все пак беше дадена заповед престъпниците да се изпратят пред съда. И точно тогава внезапната смърт на крал Чарлс II внесе смут навсякъде и паника в душите на хората.
За пръв път чухме новината в неделя, осми февруари 1685 година, когато бяхме на църква. Реших веднага след обяд да отида в Порлок и да разбера беше ли умрял кралят, или не. В Порлок установих, че новината е вярна, че жените са силно опечалени, понеже популярността на краля сред тях винаги е била голяма, а мъжете обсъждат какво ще стане след това. Аз самият бях в тази група и докато тъжно яздех към дома, непрестанно си мислех по какъв начин това събитие ще засегне и мен.
На първо място, щяха да избухнат вълнения, а ние имахме двайсет и осем копи със зърно, слама и сено. На второ място, сред местните хора се проявяваха признаци на бунт, но за тях никой не говореше открито. А ужасът от разбойниците изобщо не напускаше съзнанието ни.
После започнах да се чудя по какъв начин новите събития щяха да повлияят на съдбата на Лорна, още повече, че откакто си беше заминала, от нея нямахме ни едно известие.
Понякога ми се струваше (или пък някой друг го беше подхвърлил), че Лейди Лорна не се държи съвсем коректно с нас, тъй като бе напълно възможно да се изпращат писма по войниците, които пътуваха до Лондон и обратно, макар че тогава все още нямаше пощенска служба (както наричаме службата за пренасяне на писма и чийто маршрут сега минава само на около двайсетина мили от нас). И все пак до къщи не беше достигнало никакво известие нито пък имахме някакви сведения за това дали е в безопасност. За безопасността и обаче не се съмнявахме, тъй като не веднъж бяхме слушали от войниците, че за богатството, красотата и приключенията на младата лейди Лорна Дугал се говорело непрестанно не само в кралския двор, но и сред народа.
Беше ранна пролет, слънцето залязваше и аз тъжно яздех към къщи, обладан от чувството, че съм изоставен, и си мислех: „Лорна избра блестящите звезди пред обикновената дневна светлина.“
И все пак не исках да се предавам, макар че всичко ми изглеждаше толкова безнадеждно (особено когато минавах покрай мястото, където милият ми баща напразно се беше борил). Мъчех се да гледам справедливо на нещата и да съдя справедливо. Да се опитваш обаче беше едно, а да успееш — съвсем друго, затова, когато се спуснах от хълма, не бях много по-мъдър от преди. Единственото, което със сигурност можех да кажа на мама, беше, че кралят наистина е умрял.
В къщи нямаше и миг свободно време за меланхолични мисли. Всички траурни дрехи трябваше да са готови за четиридесет и осем часа, ако искахме да изпреварим семейство Сноу. И макар че беше неделя, мама и Лизи останаха до късно да кроят и шият.
25
В резултат на кървавото потушаване на така наречения „Протестантски заговор“ в столицата избухва взрив от политически интриги и през есента на 1684 г. в правителството настъпват големи промени. Б. пр.