Едва що бяхме свалили траура, който като верни поданици носихме три месеца и една седмица, и започнаха да се носят слухове за вълнения, заговори и бунтове. Чухме, че в Шотландия се биели, е от Континента се купували кораби, а от Дорсет и Съмърсет — оръжие. Войниците поддържаха сигналния огън в готовност, за да съобщят веднага, ако някой слезе на брега. Чуха се слухове, че новият крал, Джеймс, бил на Голямата литургия в Уестминстърското абатство26. Ние от Умерената партия, като слушахме всичко това и десет пъти повече, и като не изпитвахме никаква симпатия към киселия Джеймс, каквато бяхме изпитвали към жизнения Чарлс, решихме, че е по-добре да изчакаме и да видим какво ще стане, вместо да се опитваме да го предотвратим.
Въпреки всичко обаче в нашия край до средата на юни всичко си вървеше по старому. Изорахме земята, засяхме зърното, грижехме се за добитъка и одумвахме съседите си не по-малко от всеки друг път. Единственото нещо, което внесе раздвижване в живота ни, беше раждането на Аниното бебе — чудесно дете със сини очи, което нарекоха на мое име Джон, и ме избраха за негов кръстник. Затова беше съвсем естествено да се предположи, че голяма част от мислите ми са заети с него. И винаги когато мама или Лизи неочаквано ме запитваха: „За какво мислиш, Джон?“, отговарях им все по един и същи начин: „За малкия Джон Фагъс“ и тогава ме оставяха на мира.
В събота, на тринайсети юни27, отидох в ковачницата на град Брендън. В нашия край обикновено всички новини пристигат първо там. Докато си говорехме за сенокоса и за новия крадец на овце, иззад ъгъла се появи някакъв конник. Като видя половин дузина мъже край ковачницата, той развя флаг28 и извика: „Монмът и протестантската вяра! Да живее Монмът, долу католицизма! Монмът — най-големият син на добрия крал! Долу отровителят и убиецът! Долу узурпаторът и по дяволите всички католици!“
— А защо така, малки глупако? — попитах го много тихо, тъй като човечецът беше прекалено дребен, за да се карам с него.
— Ти самият си католик, нали? — каза той, без да смее да продължи. — Тогава вземи това и чети.
И ми подаде някакъв пергаментен свитък, който наричаше „Декларация“29. Видях, че вътре бяха написани куп лъжи, и я хвърлих в ковашкия огън, който раздухах с меховете, та да изгори по-бързо. Никой не посмя да ме спре, защото напоследък не бях в много добро настроение, при това знаеха силата ми.
Човекът си замина, като си мърмореше нещо под носа, за да спре в кръчмата малко по-надолу по пътя. След като ни подковаха конете, някои от нас го последваха, защото, макар и самият той да не ни харесваше, бяхме жадни да чуем новините му. Беше забучил синия си флаг на видно място и поучаваше всички наоколо.
— А, ето го мастър Джан Рид — каза съдържателката, доволна, че, толкова много хора щяха да пият бира и сайдер, — той е бил в Лондон, а сега всички новини идват оттам. Ако Джан Рид, каже, че е вярно, ще се опитам да повярвам. Вярно ли е, че Монмътският херцог е стъпил на брега, сър? — и тя ме погледна.
— Не се съмнявам, че е вярно — отвърнах, преди да отпия, — дори и прекалено вярно, мисис Пагсли. Много бедни хорица ще си загинат, но ще направя всичко възможно от нашата енория и от Брендън да не умре нито един.
Бях сигурен, че ще успея, тъй като всички жители на тези малки градчета щяха да послушат съветите ми. Не само заради образованието ми и дългия ми престой в Лондон, но и защото имах репутацията на „много бавен, но сигурен“, а от десет души девет смятаха, че това е най-добрата препоръка.
През следващите две седмици ни тревожеха с най-различни и съвсем противоречиви слухове. Казаха ни, че Монмътският херцог бил обявен за крал на Англия във всички градове на Дорсет и Съмърсет, че е спечелил няколко големи битки и всички западни графства са се вдигнали като един човек след него, и че обучените отреди са се присъединили към войниците. От друга страна чухме, че Монмътският херцог бил обърнат в бяг и че лично бил си признал, че и той е католик, и не по-малко от самия крал.
Жадувахме за полковник Стикълс — той щеше да е много по-сигурен източник. Но дори и сержант Блоксхам (колкото и да бе против волята му) си замина, като остави на нашата Лизи сърцето си и пълна колекция от всичките си писания. Войниците пък получиха заповед с пълна скорост да се изнесат към Ексетър и да се присъединят към войските на Албималския херцог, а ако те са заминали, да ги последват. Така че бяхме оставени сами на милостта на разбойниците или на всякакви други врагове.
Всички тези събития ме развълнуваха малко — не дотам, че да си загубя апетита, но достатъчно, че да посъживят обстановката. Бях решил да не си давам мнението, понеже се боях, че ако сгреша, ще ми се смеят. Но опитите ми да пазя добро поведение се оказаха безуспешни и не след дълго самият аз бях замесен в бедите, борбите и последвалите ги жестокости.
26
С присъствието си на „Голямата литургия“ Джеймс II искал да покаже, че е верен на католическата вяра, макар че англиканската църква била официалната религия в Англия. Б. пр.
27
13 юни 1685 г. — в този ден Монмътският херцог акостира в Дорсетшир и се обявява за крал на Англия. Б. пр.
29
Когато слиза на брега, Монмът написва Декларацията, в която обвинява крал Джеймс в узурпиране на престола и в още няколко ужасни престъпления. Заповядано било тази Декларация да бъде изгорена, а Монмътският херцог бил обявен за предател. Б. пр.