Обладан от подобни мисли, заспах в центъра на град Лондон и бях така изпохапан от милиони бълхи (пощурели от радост, че им е паднал такъв як селянин), че на другия ден ме беше срам да вървя по улиците — така бяха обезобразили лицето ми.
На следващата нощ имах по-добър късмет в къщата на една почтена вдовица от шотландски произход. Къщата наистина беше доста чиста, но когато след вечеря й казах, че все още съм гладен, и й предложих да ми даде нещо за ядене, за което бях готов да й заплатя, тя ме изгледа така ужасено, че напуснах и нея. В края на краищата предпочитах да ме ядат, вместо да няма какво да ям. Така че отново потърсих моя стар приятел кожухаря, който се казваше Рамзак. Той все още добре ме помнеше и гостоприемно ме настани в старата ми стая, като прибави още два шилинга към наема — предполагам от радост, че ме вижда. Според заповедта, дадена ми от Стикълс, излизах само в определени часове, за да не би случайно внезапно да ме повикат да се явя в Уестминстър; с каква цел — не знаех, но се надявах да е за добро. За мен това беше крайно неудобно, тъй като трябваше да си стоя в къщи през по-голямата част от деня, така че не ми оставаше почти никаква възможност да се срещна с Лорна.
И така се случи, че поради тази и много други причини, една от които беше собствената ми гордост, живях в Лондон цели пет седмици, преди да видя Лорна.
Независимо от това обаче почти всеки ден слушах за нея от кожухаря. Тъй като често го викаха в къщите на аристократите да взима мерки и да им показва моделите си, той знаеше за лордовете и дамите, на които шиеше наметала, почти толкова, колкото за лисичите кожи. И когато му намекнах за лейди Лорна Дугал, лицето на стареца така светна, че веднага се досетих, че сигурно произходът й е много благороден. При което моето лице помръкна — предполагам, защото, колкото по-благородно беше потеклото й, толкова по-трудно щеше да бъде да се оженя за нея. Кожухарят с удоволствие ми разказа всичко, което знаеше.
— Може би си мислите, мастър Рид, че понеже Нейно благородие е от шотландски произход, тя стои по-ниско от нашата английска аристокрация. Ако смятате така, грешите, сър. Във вените на лейди Лорна Дугал тече най-чиста шотландска кръв, наследена от викингите. Родът на майка й, лордовете Лорн, стои по-високо дори и от великите Аргайл, а баща й е потомък на крал Дугал, който се е бил срещу Александър Велики.
Мастър Рамзак скоро ме убеди в нещата, които вече ми бяха известни: благородния произход на Лорна, високото й положение в кралския двор, красотата, богатството и изяществото й. Всички тези неща обаче само ме караха да въздишам и страдам, че не съм достоен за тях.
От кожухаря научих, че съдът определил за настойник на Лорна граф Брандър, който беше вуйчо на майка й. Графиня Дугал била дъщеря и единствено дете на последния лорд Лорн, за чиято сестра се бил оженил сър Енсор Дун, а самият лорд се бил оженил за сестрата на граф Брандър. Лорд Брандър имаше къща извън града, близо до село Кенсингтън32, където живееше и племенницата му, когато не съпровождаше Нейно величество кралицата, която се беше привързала към нея. А откак кралят започнал да ходи на литургия в Уайтхол, а не в Уестминстърското абатство, както твърдяха слуховете, беше заповядал широко да отворят вратите, за да може всеки, който има възможност, да се добере до преддверието, да се запознае с този вид богослужение. Мистър Рамзак ми каза, че Лорна била там почти всяка неделя, тъй като Техни величества особено държали на присъствието на цялата католическа аристокрация, за да бъде по-пищно зрелището. И понеже кожухарят добре познаваше клисарите, една неделя успя да ми уреди да ме пуснат в преддверието.
Постарах се да бъда там преди пристигането на кралското шествие. Но понеже бях без висок сан и неизвестен, наредиха ми да застана в един тъмен ъгъл зад всички по-прочути хора. Първо се появиха и влязоха кралят и кралицата. Следваха ги няколко мъже, без съмнение всички благородници. А когато влязоха и мъжете, започна шествието на дамите — всички прекрасно облечени. Тях, разбира се, ги оглеждаха с три пъти по-голямо любопитство, отколкото мъжете. И наистина, струваше си да ги гледа човек — и най-вече моята любима Лорна. Тя влезе скромно и смирено, свела поглед в земята, тъй като познаваше грубостта на кавалерите и високата цена, която й бяха определили. Роклята й беше от най-бялото бяло, прекрасна и проста, без нито едно украшение по нея, тъй като тя самата я красеше най-добре.