По начина, по който ходеше и по-скоро докосваше, отколкото повдигаше полите си със снежнобялата си ръка, в която държеше една червена роза, по грациозната извивка на шията и по това как бяха спуснати косите й, човек и от сто ярда щеше да разбере, че това не може да бъде никоя друга освен Лорна Дун. Лорна Дун от ранните дни на моята любов, когато се червеше от името си, но сега лейди Лорна Дугал, която стоеше толкова над всички упреци, колкото и над моите нещастни увлечения. Цялото ми сърце, всичките ми мисли бяха насочени към нея. Щеше ли да ме види, или щеше да отмине? Имаше ли предчувствие за нашата любов?
По някаква необяснима причина тя ме видя. Или може би така беше определила съдбата ни? Както вървеше, свела очи към мраморния под, за да избегне тежестта на възхищението, което прекалено смело й се налагаше, и минаваше бързо и свенливо покрай хората, някой (може би нарочно) настъпи полите на бялата й рокля. С бързина, на която се беше научила през многото мигове на опасност, тя вдигна поглед и очите ни се срещнаха.
И докато я гледах и с копнеж, и с малко укор, и по-скоро с гордост, отколкото с покорство, тя ми отправи един от тези светски поклони, които така ненавиждах; и все пак дори и този поклон ми се видя прекрасен и грациозен, понеже беше направен от моята Лорна. Но когато отмина напред за да настигне другите, бузите й пламтяха почти толкова силно, колкото и моите. А в очите и блестяха неизплакани сълзи.
Като цяло бях доволен. Лорна ме беше видяла и дори не се беше опитала да ме „отреже“ (както беше модерно да се казва по това време във висшето общество).
Видях как прекрасната й фигура влезе вътре и се изгуби сред тълпата. И все пак продължавал да чакам, какъвто си беше обичаят ми, и с любопитство да наблюдавам как католиците провеждат богослужението.
И докато стоях и се опитвах да съхраня в паметта си всички подробности — пищните коприни, красивите свещи, цветята и прекрасната полирана дърворезба, украсяваща вътрешността на църквата, — изведнъж забелязах, че някакъв слаб човечец с жълта брада се провира към мен през тълпата. Нищо не ми каза, но с много въздишки хвана ръката ми, а после ме погледна с очи, пълни с религиозен възторг, и ми намигна. Усетих, че в дланта ми има някакъв лист. Платих на човека и той се отдалечи щастлив.
Вдигнах листа и го зачетох, а върху мен се изливаше многоцветната дъга на стъклописните прозорци.
Преди да съм прочел и три реда, знаех че съм обичан. И вече нищо друго нямаше значение. Радостта на моя живот пишеше така, ката че ли бях от нейната класа, че и нещо повече от нея самата. Бе вложила старание, сякаш съм най-малко учител. Бележката беше написана с молив, но от ясно по-ясно. Не бих я показал на никой, който си е купил тази книга и може би си мисли, че по този начин е купил и сърцето ми. Ще ви кажа само че с писмото си моята любов просто ме викаше да отида да я видя.
LI глава
ЛОРНА СИ Е ЛОРНА
Когато в понеделник вечерта поех пътя за Кенсингтън, знаех, че не се бях чувствувал така добре от миналата жътва. Въпреки че в писмото си Лорна не казваше кога да я посетя, нямах намерение да чакам по-дълго, отколкото го изискваше благоприличието. В неделя вечерта ходих и обикалях около къщата, но реших, че не е прилично да почукам, особено след като ми бяха казали, че сър Брандър си е у дома.
Нивите и ливадите между Чаринг Крос33 и село Кенсингтън по онова време гъмжаха от крадци и разбойници. Огромният ми ръст обаче и здравата ми тояга държаха тези господа на разстояние. Освен това беше още съвсем светло и при вида на околните села в далечината — Челси, Батърси, Тайбърн и други, — и на няколко големи къщи между фермите, човек не се чувствуваше толкова самотен. Затова и запях на твърде явен ексмурски диалект, който доста озадачаваше хората, които срещах.
Когато стигнах до къщата на лорд Брандър, вродената ми скромност не ми позволи да се явя пред официалния вход, затова застанах пред входа за прислугата. Тук за мое най-голямо учудване се появи малката Гуени Карфакс и ме въведе вътре. Почти бях забравил за съществуването на малкото корнуолско девойче. Очевидно господарката й ме беше видяла да идвам и я беше изпратила да ме посрещне. Когато обаче понечих да я целуна от радост, че я виждам отново, Гуени като че ли силно се засрами, извърна се и престана да ми говори.
Заведе ме в малка, много добре обзаведена стая и ми нареди да чакам. Държанието й беше всичко друго, само не мило и дружелюбно. „Ей — мина ми през главата, — ако и господарката й е в същото настроение, по-добре да си бях стоял при кожухаря.“ Но още преди да успея да завърша мисълта си, чух леките и бързи стъпки, които познавах така добре, както кучето ми Уоч познаваше моите, и сърцето ми се разигра.
33
Чаринг Крос — район в Уестминстър, сега в центъра на Лондон, но по онова време разположен в западните покрайнини на града. Б. пр.