Около шест часа една февруарска вечер няколко въоръжени разбойника отвлекли жената на един от фермерите-арендатори, Марджъри Бадкок, и убили бебето и.
LIV глава
ЧАШАТА ПРЕЛЯ
Предната есен, докато все още съм бил в Лондон, и собственият ми дом бил сполетян от беда. Някои известни офицери от армията на Монмът, която той самият бил изоставил39, потърсили убежище в дивия пустош на Ексмур, след като не намерили кораби да ги закарат до Франция. Един от тях бил и майор Уейд, който няколко пъти беше идвал у нас, и Лизи имаше много високо мнение за него. Два или три месеца преди моето завръщане майорът бил заловен в една ферма близо до Брендън. Стопанинът, който го бил подслонил, толкова се боял от наказанието, че сам се обесил още преди да го арестуват. Но с помощта на сержант Блоксхам, който дал много добри сведения за нас, мама се отървала без наказание.
Може би с право ще ви се стори коравосърдечно властите да се държат зле и да наказват хората от нашия край заради добрината и човечността им, а да ни оставят да се справяме със собствени сили срещу крадците и тираните. Но най-после дойде време и нашата чаша да прелее — достатъчно дълго бяхме търпели. Та нима един мъж смее да нарече нещо свое, след като всеки може да прави каквото пожелае с жена му и децата му?
Хората започнаха да се струпват около мен в ковачницата и пивницата на Брендън, причакваха ме да изляза от църква и ме наобикаляха сред надгробните камъни. Всички бяха единодушни, че точно аз трябва да поема командуването в свои ръце и да ги поведа. Казах им да отидат при мировите съдии, но те ми отговориха, че прекалено често ходят при тях. После им обясних, че нямам никаква военна подготовка, макар че мога да намеря недостатъци на неуспешната въоръжена атака. Те обаче не желаеха да ме изслушат и повтаряха само едно: „Опитай се да ни поведеш, а ние ще се опитаме да не избягаме.“
В това според мен имаше здрав разум, нещо повече — аз самият бях потресен от нещастието, сполетяло Марджъри Бадкок. Преди да отида в Тивъртън, ходехме заедно на неделно училище и тогава почти бях влюбен в нея, макар че беше с три години по-голяма от мен. Едно нещо обаче ме затрудняваше да взема решение — всички от рода Дун се бяха държали много добре с мама и близките ми, докато бях в Лондон. Ето защо се чудех дали няма да е проява на низост и подлост, ако ги нападна тъкмо сега.
Но понеже натискът върху мен с всеки изминат ден ставаше все по-силен, понеже колкото повече говореха хората, толкова повече въодушевлението им растеше и понеже нямаше кой друг да се заеме с тази работа, най-накрая склоних да направим следното: ако разбойниците откажат да върнат мистрес Марджъри и да ни предадат убиеца на детето й, ще поведа въоръжен отряд срещу тях и ще направя всичко възможно да ги разгромя.
И тук възникна нова трудност — кой щеше да поеме риска да отиде при тях и да им постави нашите условия? Почаках останалите да предложат нещо, но тъй като никой нямаше желание за тази работа, казах им, че ще отида аз, тъй като и планът си беше мои.
И така, един следобед застанах пред Портата на Дун, невъоръжен и с бял флаг в ръка (носната кърпичка на Лизи, вързана за една пръчка). Двама възпитани представители на рода излязоха и като чуха причината за посещението ми, без да проявят насилие, предложиха да отидат и да доведат Главатаря, при условие че остана на мястото си и не се опитам да разузнавам наоколо. Разбира се, веднага се съгласих с тях. Нямах никаква нужда да разузнавам, тъй като прекалено добре бях запознат с всички входове и изходи на Долината. Затова останах да чакам с едната ръка в джоба, където имах мострени семена за пазара, а с другата се бях подпрял на скалата.
След малко мъжете се върнаха и ми съобщиха, че Карвър щял да дойде да говори с мен по някое време, след като си изпушел лулата. Чаках дълго, докато най-после от каменния тунел се разнесе екотът на тежки стъпки. Скоро огромният Карвър Дун застана пред мен и ме изгледа пренебрежително. Не че ми каза нещо обидно, но цялата му фигура изразяваше онова безразличие, което толкова дразни човека, особено когато той чувствува, че няма за какво толкова да го презират, а нищо не може да направи.
— Какво искаш, младежо? — попита той така, сякаш никога преди това не ме беше виждал.
Въпреки ненавистта, която изпитвах винаги, когато го срещнех, обуздах чувствата си и отговорих, че идвам за негово добро, че сред нас, се е надигнала силна вълна на възмущение след последното деяние на някои млади хора, за което той може би няма никаква вина. Помолих го съвсем ясно да разбере, че е било извършено нечовешко престъпление, с което ние не можем да се примирим. Казах му, че ако ни върне нещастната жена и ни предаде оня звяр, който е убил невинното дете, няма да предприемаме никакви други мерки и всичко ще си остане по старому.
39
Монмът побягва в самото начало на битката при Седжмур и оставя последователите си да бъдат напълно унищожени. Б. пр.