Често се чудя каква странна прищявка на съдбата ме е направила наследница на това лишено от разум място, на това гнездо на разбойници. Много е малка вероятността изобщо да имам някаква власт и все пак синът на Съветника има искрено желание да се ожени за мен, като че ли това ще е най-голямата чест за него.
Тук ние с теб никога нямаше да сме така спокойни, че някой няма да дойде, ако не ги бях измолила да ми обещаят, че долният край на Долината и тази кухина в скалите ще се смятат за мои. Затова тук никой никога не идва с изключение на патрула или дядо, Съветника или Карвър10, неговия син.
По лицето ти, мастър Рид, виждам, че си чувал за Карвър. По сила и смелост той е пръв сред по-младите мъже, както се и очаква от сина на Съветника, но за разлика от баща си е много буен и избухлив. Сред ездачите няма нито един, когото да чакам да се върне здрав и читав… искам да кажа повече от останалите. А всъщност, като че ли не съществува и риск — всички толкова се страхуват от нас. Нито мога да обичам и уважавам някой от по-старите мъже (освен дядо, от когото и се страхувам, и го обичам). А сред младите жени на никоя не мога да се доверя, освен на едно девойче, което спасих от гладна смърт.
Тя е от Корнуол11 и се нарича Гуени Карфакт. Широка е почти колкото е и висока. Изглежда, баща й е бил миньор в Корнуол и е дошъл да търси работа в Ексмур. За последен път го видяла как слязъл по една стълба, оставил й малко хляб и сирене, и й казал да чака завръщането му. Той обаче така и не се върнал, а тя обикаляла наоколо три или повече дни и накрая легнала да умира.
Същия този ден аз се прибрах от колибата на леля Сабайна в една пуста долина, където я занесоха малко преди смъртта й. Бяха ми разрешили да я навестявам, защото дори и един Дун не се осмелява да пренебрегне желанията на умиращия. И точно когато тъжно се връщах през гората, намерих това същество да лежи със скръстени на гърдите ръце. Опитах се да я повдигна, но беше твърде тежка за мен, затова напъхах малко храна в устата й и тя скоро се почувствува по-добре.
Гуени ме взе за ангел и тръгна след мен, като очакваше всеки миг да разтворя криле и да отлетя. Заведох я в къщи и сега тя е единствената ми прислужничка.
Това момиче като че ли няма страх и от най-грубите мъже, а що се отнася до насилията и грабежите, които я заобикалят, казва, че не я интересуват и те най-добре си знаели работата. Така си е извоювала повече свобода от всеки друг в тази долина. Понякога се скита нощем на лунна светлина и търси баща си; и се прибира все още убедена, че той само чака подходящия момент, за да се върне при нея.
Често малко ми е трябвало, за да избягам с нея от това ужасно място и да рискувам всичко. И ако не беше дядо, отдавна да съм го направила, но не мога да понеса мисълта, че ще умре без утеха на нито една нежна ръка.
Чела съм, а дори ми се струва и че го разбирам, че на този свят има места, където хората живеят в мир и обичат съседите си. Те отиват на работа сутрин и се надяват, че вечерта ще се приберат здрави и читави и ще намерят всичките си деца, и не ги е страх да легнат и да заспят дори и когато е тъмно.
За този щастлив живот съм чувала, но никога не съм го виждала. Всъщност, веднъж се появи възможност да се измъкна оттук но всичко завърши така ужасно, че дори не желая да го казвам.
След това тя замълча за миг, а после продължи:
— Бъди доволен и на това, което ти казвам сега, мастър Рид, не ме питай нищо повече, защото ще спиш по-добре, ако не го знаеш.
Обаче аз, Джон Рид, бях толкова млад и неопитен и така обичах да слушам любопитни истории, че се примолих на горката Лорна да продължи. И ето какво ми разказа тя.
— Една вечер миналото лято се случи нещо ужасно. Бях тук, в долния край на долината, и правех венец от цветя, за да доставя удоволствие на дядо, който обича да ме вижда весела на вечеря. Много горда от короната си, която не изплетох толкова лесно, аз веднага я сложих на главата си и тръгнах по една много рядко използуване пътека. Между дърветата вече беше паднал сив сумрак и аз час по-скоро исках да стигна края па гората. И както бързах по тясната пътечка, изведнъж на един завои някакъв мъж изскочи иззад едно дърво и ме спря. Опитах се да изпищя, но не можех.
Не го познавах, но по милото му държание разбрах, че не ми мисли злото, и след няколко минути бях готова да го изслушам. Каза ми, че се казвал Алън Брандър и че бил мой братовчед и настойник, макар да беше само с три години по-голям от мен. Умолявах го да не говори високо, за да не го чуят разбойниците. Сега вече не се боях от него, понеже видях, че е съвсем малко по-висок от мен, но се страхувах за безопасността му, защото нямаше да бъде за огромните им мечове нещо повече от един игленик.
10
Карвър — думата означава човек, който нарязва месото на масата. Употребена като прякор, предполага голяма жестокост. Б. пр.
11
Корнуол — област в най-югозападната част на Англия, известна със своите многобройни мини. Б. пр.