Единствените неща, които ми харесваха, бяха реката Темза, Парламентът и църквата в Уестминстър, където човек може да види много хубави неща и да си мисли за още по-хубави. Но намразих шумните улици и тълпите от хора, карети и лакеи, които тичаха и разблъскваха всички настрани. Много пъти жадувах отново да съм сред овцете, защото се боях, че ще изгубя самообладание и ще избухна.
По това време, лятото на 1683 година, когато вече бяха изминали девет години и половина от смъртта на баща ми и началото на моя разказ, имаше остър спор между краля и Градския съвет13. Кралят или може би хората от неговата партия, желаейки единствено да имат повече пари, които да пилеят, заявили, че те ще определят членовете на Съвета, а гражданите твърдели, че според „Хартата“ това било тяхно право. Сега въпросът се обсъждаше в кралския съд.
Това като че ли заангажираше цялото внимание на съдиите и моят случай (който изглеждаше толкова спешен) се отлагаше от ден на ден. Междувременно, докато чаках, почти без да имам представа какво се иска от мен, настъпи решителен момент в отношенията между краля и всички граждани, които се осмеляваха да имат собствено мнение. Някъде към средата на юни съдиите обявиха своето решение: Градският съвет трябва да предаде своята харта на краля. Веднага след това се чу, че двама политици, Лорд Уилиам Ръсел и мистър Алджернън Съдии, били арестувани и хвърлени в Тауър14, тъй като били участвували в заговор срещу краля. Това предизвика силни вълнения, понеже тези двама мъже се ползуваха с любовта и уважението на обикновените хора.
А аз вече втори месец живеех в къщата на един кожухар на собствени разноски. Не живеех зле — имах хубав дюшек и храна в изобилие, само че маслото не беше прясно, а млякото беше като вода. Тези нещастия обаче бяха нищо в сравнение с огромната сметка, която ми се изпращаше всяка събота следобед.
Накрая, след като парите ми почти бяха привършили и не виждах никакъв друг изход, реших да не слушам повече чиновниците, а насила да се добера до съдиите и да настоявам да ме изслушат или да ми разрешат да си вървя в къщи. Още първия ден, когато пристигнах в Лондон, бях подписал документ в присъствието на нотариус, с който се задължавах да съм в готовност да дам показания по всяко време, когато ме повикат.
В деня, в който един от политиците, Лорд Ръсел, беше обезглавен в полето близо до „Линкълнс Ин“15, където се бяха събрали много хора, за да бъдат свидетели на това кръвожадно престъпление, аз отново потеглих към Уестминстър. В преддверието нямаше никой. Последователно чуках на три врати, където по-рано бях виждал да влизат и излизат хора и чиновници, но на почукванията ми никой не отговори. Най-после някакъв старец ми каза, че всички адвокати били отишли на полето близо до „Линкълнс Ин“.
След няколко дни обаче ми провървя повече, тъй като съдът беше пълен с хора и навсякъде кипеше усилена работа. Бях чакал около два часа, когато излезе един служител и поиска да разбере кой съм. Обясних му колкото се можеше по-накратко, че имам работа със съдията на Негово величество. Като чу това, той ме въведе вътре и ме предаде на по-низш служител, който ме заведе при по-висш, докато накрая стигнах до най-главния.
Когато този господин изслуша всичко по моя въпрос, ужасно се намръщи, като че ли го бях обидил с нещо.
— Джон Рид — попита ме той сурово — трябва ли да разбирам, че желаеш да се срещнеш с Председателя на върховния съд?
— Разбира се, сър, през последните два месеца, че и повече, това беше единственото ми желание.
— При това положение, Джон, ще се видиш с него. Но трябва да запомниш едно нещо: нито дума за твоето забавяне, защото можещ да си навлечеш някоя беля.
— Но как е възможно, сър? Това, че ме задържаха толкова дълго, не беше по мое желание.
Той обаче се обърна и ме поведе през един малък коридор към врата със спусната завеса.
— И слушай, ако моят господар те подложи на кръстосан разпит — прошепна чиновникът в ухото ми, — веднага му отговори истината. И запомни — той не обича да му се противоречи. Не обръщай никакво внимание на другите двама, които седят вътре, но слушай всяка дума на този в средата и никога не го карай да повтаря.
Благодарих му за добрите съвети, а той дръпна завесата, бутна ме вътре и ме остави.
XVII глава
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД
13
Спорът възниква, тъй като Чарлс II премахва правата на гражданите от Лондон да избират членовете на Градския съвет от собствените си редове — привилегия, която те са имали още от Средните векове. Б. пр.
14
Тауър — масивна каменна крепост на северния бряг на Темза. От XI до XIX век се използува като затвор за важни държавни престъпници. Б. пр.
15
Линкълнс Ин — една от най-старите съдебни корпорации в Лондон. През 17 век сградата се е намирала в северозападните покрайнини на града. Б. пр.