— С ваше позволение, милорд, явявам се по ваша поръчка.
— Но ти не си направен по поръчка, Джон — каза той и се изсмя на собствената си шега. — Колко тежиш?
— Само двеста и четиридесет фунта16, ваша светлост, но това беше в къщи. След като толкова дълго живях в Лондон, сигурно съм отслабнал.
— Добре, Джек, а сега ще те разпитаме.
Тук държанието му се промени и той така ме погледна изпод тежките си вежди, като че ли никога в живота си не се е усмихвал, нито пък би разрешил на някой друг да го направи.
— Готов съм да ви отговарям, милорд, стига да не ме питате неща, които не знам, или с които ще изменя на честта си.
— Най-добре ще направиш, ако отговаряш на всичко, огромни човече. Какво ли разбираш и ти от чест? И така, има ли във вашия край гнездо на престъпници и крадци, от които всички се страхуват?
— Да, милорд! Според мен поне някои от тях са крадци, но всички са престъпници.
— А какво прави вашият шериф17, който би трябвало да ги избеси всичките или да ги изпрати тук ние да ги обесим?
— Предполагам, че се страхува, милорд. Опасно е човек да се занимава с тях. От знатно потекло са, безскрупулни са и живеят в добре укрепено място.
— Знатно потекло! А какъв беше Лорд Ръсел, когото обезглавихме онзи ден? Как се нарича този род и от колко души се състои?
— Това е родът Дун от Баджуъртската гора, с ваше позволение, милорд. На брой са около четиридесет, без жените и децата.
— Четиридесет човека и четиридесет крадци! И жени и деца! Дявол да го вземе! И откога живеят там?
— Може да има тридесет години, милорд, а може да има и четиридесет. Дошли са преди Голямата война18, много преди да съм се родил.
— Да, много преди да си се родил, Джек. Хубаво е, че казваш истината. Господ да помага на лъжците, ако ги стигне ръката ми. Там, на запад, имате нужда от мен и аз ще дойда, само веднъж да свърша с лондонските предатели. Някъде наблизо до вас да има семейство на име де Уичхолс, Джон?
Зададе ми въпроса съвсем неочаквано, като че ли искаше да ме хване неподготвен и не сваляше погледа си от мен. И наистина, останах силно изненадан.
— Да, милорд, има. Поне не много далеч от нас. Барон де Уичхолс.
— Хм, барон! И той събира данъците вместо краля. Сигурен съм, че нещичко от това, което взима, би трябвало да стига и малко по-далече. Ще се занимаем и с този въпрос. Размирни негодници от Западна Англия, пияни престъпници, тепърва ще заиграете по свирката ми!
Разбрах, че положението започва да става сериозно, и казах:
— Ваша светлост, макар че сте Председател на върховния съд, не сте съвсем справедлив към нас. Хората от Оърската енория са честни и добри и откак съм дошъл в този голям град Лондон, не съм срещнал някой по-добър от нас, или поне някой, който би могъл да се сравнява с нас по честност, добрина и уважение към съседите. Ние сме тихи хора и не се хвалим…
— Достатъчно, добри ми Джон, достатъчно! А да си чувал някога или да си си го помислял, че де Уичхолс е в съюз с рода Дун от Баджуърти?
Той изрече тези думи някак бавно и така впи поглед в очите ми, че изгубих способността си да мисля, не можех да го гледам, но не можех и да отклоня погледа си. Идеята ми беше съвсем чужда и като ме гледаше, съдията Джефрис разбра, че съм се объркал и не знам как да му отговоря.
— Джон Рид, твоите очи ми говорят достатъчно. Ясно ми е, че никога не си подозирал подобно нещо. А сега, виждал ли си някога човек на име Том Фагъс?
— Да, сър, много, много пъти. Той е мой личен братовчед, а се страхувам, че има намерение да… — тук млъкнах, тъй като нямах никакво право да говоря за нашата Ани.
— Том Фагъс е добър човек — каза той и по усмивката върху голямото му ъгловато лице разбрах, че се е виждал с братовчед ми. — Мистър Фагъс е правил грешки, но той е съвършено честен човек. Независимо от това обаче, боя се, че ще трябва да му наложим данък.
— Разбира се, разбира се, милорд — беше всичко, което успях да кажа, макар че нищо не разбирах.
— Страхувам се обаче, че те ще го обесят — продължи Председателят на върховния съд, като понижи глас, — предай му това от мен. Аз никога не бих го направил, но не мога да бъда навсякъде, а някои от нашите съдии може би са забравили обедите, които им е давал. Кажи му да си смени името или да стане свещеник, или изобщо да направи нещо, та да няма закон, по който да го обесят. Но най-добре е да стане свещеник, той е добър актьор, знам това. А сега, Джон Рид, още няколко неща и засега няма да имам повече нужда от теб.
Сърцето ми подскочи от радост, че ще се махна от Лондон, но все още не можех да го повярвам.