— Извинявай, Стикълс — извиках аз, — но не си справедлив! Та ти самият живееш между нас вече почти цяла година и се примиряваше с тях, докато не започнаха да стрелят по теб.
— Синко — отвърна той, — не спориш по темата. Ако обаче държиш да чуеш разказа ми, няма да ме прекъсваш повече. Когато пристигнат войниците, нищо чудно да не успея да ти го довърша седмици наред. И така, може би беше преди шест, а може би е било и преди седем месеца, във всеки случай беше доста преди да свие проклетият студ, когато един следобед яздех от Далвъртън за Уочет…
— От Далвъртън за Уочет! — извиках аз. — Господи, за какво ми напомня това? Сигурен съм, че си спомням нещо.
— Запомни, Джон — още една твоя дума и няма да чуеш нищо повече. И така, бях доста изморен, след като прекарах един тежък ден в Далвъртън. Тези глупаци не искаха да ми кажат каквото и да било за безценния ти вуйчо Хъкабак, освен че е богобоязлив човек и единственото им желание било и аз да съм като него. Разбира се, беше глупаво да си мисля, че мога да изкопча каквото и да било от тях, и се боя, че с тези въпроси, вместо да си помогна, само си навредих. Бях сигурен, че всички до един веднага ще изтичат да му кажат, че кралският пратеник от другата страна на гората е разпитвал за него…
— А — извиках, тъй като не успях да се сдържа, — май най-после започваш да разбираш, че не сме просто тълпа идиоти, за каквито ни смяташе в началото.
— Та бях тръгнал от Далвъртън — продължи той, без да обръща никакво внимание на забележката ми (което ми подействува много по-силно и от петдесет заплахи), — беше късно следобед и умората започваше да си казва думата. Пътят (ако това изобщо можеше да се нарече път) внезапно се спусна надолу към морския бряг и като заобиколих някакви си скали, най-неочаквано видях спретната малка къщурка точно под жълтата пясъчна ивица. Град Уочет беше на повече от миля в дясно от мен и затова си помислих колко щеше да бъде удобно да преспя в нея. Така примигваха светлинките, съвсем различни от тъмата на бучащото море, че ме накараха да закопнея за отдих и човешка компания. Затова насочих стария си кон към вратата на странноприемницата. Отначало някой надникна през горното прозорче, после дръпнаха резето и една мургава жена с вид на чужденка, но съвсем не с лоша външност, ме посрещна много учтиво. Зачака да заговоря пръв — нещо, което една англичанка не би направила.
— Ще може ли да отдъхна тук за през нощта? — попитах и повдигнах шапката си, тъй като това съвсем не беше някаква селянка. — И конят ми, и аз сме изморени. А освен това и двамата сме гладни.
— Да, сър, можете да си починете и сте добре дошъл. Но що се отнася до храната, сър, малко е и е съвсем обикновена. Рибарите ни щяха да изтеглят мрежите, но огромните вълни им попречиха. Но имаме… как му викате?… месото от шопара, солено.
— Бекон! Та какво по-хубаво от това? И половин дузина яйца и кварта23 бира.
— Е, добре! — отвърна жената с весела усмивка, пълна с много южна топлина. — Вие не сте като тукашните мъже, умеете да мислите, умеете и да се смеете.
— А най-вече умея да ям, добра госпожо. Това ще ви изненада повече дори и от интелекта ми.
Тя се засмя високо и залюля рамене така, както вашите жени изобщо не умеят, а после извика на една млада прислужничка да отведе коня ми в конюшнята. Аз обаче предпочетох лично да се погрижа за него, затова й казах да изпрати момичето при тигана и яйцата.
Дали причината беше в ума ми и в градските ми обноски, дали в светските ми познанства, или в добрия ми апетит и любовта ми към чесъна, това, Джон, оставям на теб да решиш, но може би всички заедно спомогнаха да се харесам на тази очарователна стопанка. Като казвам „очарователна“, имам предвид ум и държание, а най-вече готварски способности, тъй като тя беше загубила външните си прелести много отдавна. Според нея виновен за това бил климатът. Както и да е, но трябва да призная, че се разбирам много по-добре с тези чужденки, отколкото с вашите селски момичета.
Полюбопитствувах да узная по какви странни стечения на обстоятелствата такава умна и красива жена, каквато трябва да е била някога, е попаднала в тази самотна странноприемница, където единствената й компания са морските вълни и един тъп съпруг, който робуваше по цял ден на грънчарското колело в Уочет. И какво означаваше емблемата, закачена над вратата и — една непривлекателна котка, клекнала върху повалено дърво?