— Нещо друго? — попитах.
— Не, това е всичко — потвърди Джак. — Ариведерчи, Майки. Беше удоволствие да се работи с теб.
Направо не можах да повярвам, когато чух сигнала свободно в ухото си. Това ли беше всичко?
Всичко, което искаха от нас, се свеждаше само до единадесет автомобила? И къде си мислеха да избягат с тях? В Мексико ли?
Чух зад гърба си шефът на полицията в града да говори оживено по радиостанцията си. Първо предаде заповедите си към тактическите подразделения да очистят Пето авеню и Петдесет и седма улица, но в същото време да блокират всички странични улици, пресичащи се с тях. После взе втора радиостанция и нареди на снайперистите, залегнали по покривите на околните сгради, да бъдат готови за стрелба.
— Като излязат, ще ги очистим — заяви той. — Всеки, който има добра видимост и ги вземе на прицел, има от мен разрешение да стреля.
— Прието — долетя отговорът на един командос от екипа на „Делта форс“.
— О, да не забравя. Искам всичките единадесет седана да бъдат снабдени с джипиес42 — добави Уил Матюс към един от неговите капитани.
— Бенет — обърна се към мен Уил Матюс, — иди на покрива и се качи на хеликоптера, в случай че се наложи да ги преследваме.
Тъй като никога не съм бил любител на височините, не останах особено зарадван от новата задача, но кимнах в знак на потвърждение.
Докато крачех към асансьора, не спирах да се питам как похитителите планират да направят първите си пет крачки пред катедралата, без да се стигне до масово кръвопролитие. Оставайки все така в недоумение, натиснах бутона за най-горния етаж.
Със сигурност щяхме да разберем. При това съвсем скоро.
90.
За мен е истинско изпитание да се кача в хеликоптер, който е на земята, да не говорим за такъв, кацнал на площадката на петдесетия етаж. Ако времето не ме притискаше, щях да пропълзя на четири крака до отворените врати.
Пилотът или бе забелязал позеленялото ми лице, или пък беше някакъв закоравял садист, защото още в секундата, в която започнах да затягам колана около кръста си, хеликоптерът се стрелна надолу от сградата, след което стремглаво продължи да пада. Усетих се като в асансьор със скъсани въжета.
Пилотът намали скоростта и хеликоптерът увисна на сто и двадесет метра над пресечката на Пето авеню и Петдесета улица. Докато се поздравявах, че успях да се удържа и да не повърна, за пръв път можах да разгледам цялата катедрала, при това от високо.
Беше наистина красива сграда със своите кули и орнаменти, деликатни и сложни като украшенията по сватбените торти. Това бе още по-поразително, като се има предвид, че всичко бе изсечено от камък. И вместо да се свива като джудже сред административните, надменно извисяващи се, изцяло остъклени монолити на Централен Манхатън, катедралата сякаш ги засрамваше с изяществото си и доказваше, че не на нея, а именно на тях не им бе мястото тук.
Докато се вглеждах надолу, единадесет черни автомобила, всички шевролет седани, бавно се приближиха от север. Спряха пред катедралата „Сейнт Патрик“ и шофьорите им, униформени полицаи, изскочиха от тях, като оставиха вратите на колите широко разтворени.
Полицейски автомобили бяха паркирани по всички кръстовища на Пето авеню чак до хоризонта в южната посока. Аварийните им лампи мигаха ослепително, докато блокираха страничните улици от двете страни на Пето авеню.
Незабравима сцена.
— Вратите! — провикна се някой по канала с полицейската честота, отчаяно опитващ се да надвика пукота от статичното електричество.
Там долу високите предни порти на църквата започнаха бавно да се разтварят.
Навън се показа една човешка фигура с дълго от главата до петите кафяво расо, със скиорска маска на лицето. Спря се за миг до парапета край стъпалата.
Вгледах се напрегнато в самотната фигура и зачаках още в следващия момент да се случи нещо.
Въпреки че бях армейски полицай, свикнал на какво ли не, изпитвах странно безпокойство. Едно от нещата, на което ни бяха научили тези противни негодници, бе това, че бяха способни на невъобразими изненади.
42
GPS, съкратено от