Те мълчаха. Нили караше внимателно, стиснала устни, а Ричър си представяше как Тони Суон е изминал същия маршрут преди три седмици. В багажника на колата му може би са били вещите от бюрото му в „Нова ера“ — писалките, моливите и парчето съветски бетон. На път към стария си другар, който се нуждае от помощ. В същото време другите стари приятели са се приближавали като по спиците на невидимо колело — Санчес и Ороско откъм Лас Вегас по магистрала 15, О’Донъл и Диксън от летището.
Среща на стари другари.
А после сблъсък с нещо истински зло.
Образите им избледняха и Ричър отново остана сам с Нили в колата. Те двамата. Трябваше да приемат фактите, защото не можеха да ги променят.
Нили остави колата на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Влязоха във фоайето през задния вход. Мълчаливо се качиха с асансьора. Нили извади ключа си и отвори вратата.
И замръзна.
Защото на стола й до прозореца седеше мъж в костюм и четеше заключението от аутопсията на Калвин Франц.
Висок, рус, аристократичен и спокоен.
Дейвид О’Донъл.
17
О’Донъл ги изгледа строго.
— Канех се да попитам какво означават грубите и обидни съобщения, които сте оставили на телефонния ми секретар — каза той и размаха заключението от аутопсията. — Но сега разбирам.
— Как влезе? — попита Нили.
— О, моля те — отвърна О’Донъл.
— Къде беше досега, по дяволите? — попита Ричър.
— В Ню Джърси — обясни О’Донъл. — Сестра ми беше болна.
— Колко болна?
— Много болна.
— Умря ли?
— Не, оправи се.
— Тогава трябваше да пристигнеш по-рано.
— Благодаря, че споделяте тревогата ми.
— Ние също се тревожехме — каза Нили. — Решихме, че са пипнали и теб.
О’Донъл кимна.
— Има за какво да се тревожите. Ситуацията наистина е много обезпокоителна. Наложи се да чакам четири часа полета, така че запълних времето, като звънях по телефона. Франц не ми вдигна. Вече разбирам защо. Суон, Диксън, Ороско и Санчес също не отговориха. Стигнах до заключението, че един от тях е събрал всички останали и заедно са се сблъскали с някакъв проблем. Реших, че в групата не влизате ти и Ричър, защото ти си прекалено заета в Чикаго, а Ричър е напълно неоткриваем. Аз също не влизах в сметката, защото за известно време бях в Ню Джърси.
— Не бях прекалено заета — отвърна Нили. — Как можа да си го помислиш? Щях веднага да зарежа всичко и да дойда.
О’Донъл отново кимна.
— Отначало това беше единственото, което ми даваше някаква надежда. Реших, че все пак щяха да ти се обадят.
— Тогава защо не са го направили? Защото не ме обичат?
— Дори да те мразеха, пак щяха да ти се обадят. Да не ти се обадят означава доброволно да се лишат от едно предимство. Кой ще иска да се бие само с една ръка, ако може да използва и другата? Но в крайна сметка важна е не действителността, а това как я възприемаме. В сравнение с нас ти вече си от много по-висока класа. Мисля, че просто са се поколебали, преди да ти се обадят. А после е станало твърде късно.
— Как така?
— Ето как: един от тях — Франц, както вече разбрах — се е сблъскал с някакъв проблем и се е обадил на всички, които според него са били на разположение. Това не включва теб и Ричър, по подразбиране, а също и мен по една нещастна случайност, защото не се намирах на обичайното си място.
— И ние разтълкувахме ситуацията по същия начин. Но ти се явяваш като бонус. Това, че сестра ти се е разболяла, за нас е щастлива случайност. Може би и за теб.
— Но не и за нея.
— Престани да хленчиш — обади се Ричър. — Нали е жива, какво повече искаш?
— И аз се радвам да ви видя — отвърна О’Донъл. — След толкова години.
— И все пак как влезе? — настоя Нили.
О’Донъл извади сгъваем нож от единия джоб на сакото си и бокс от другия.
— Човек, който може да мине с тях през охраната на летището, със сигурност може да влезе във всяка хотелска стая.
— А как ги прекара на летището?
— Тайна — отвърна О’Донъл.
— Керамика — каза Ричър. — Вече не ги произвеждат. Защото не активират металотърсачите.
— Точно така — потвърди О’Донъл. — В ножа изобщо няма метал, с изключение на пружината за отваряне, която е стоманена. Но тя е много малка.
— Радвам се да те видя отново, Дейвид — каза Ричър.
— И аз. Но ми се иска да бяхме се срещнали при по-щастливи обстоятелства.
— Обстоятелствата току-що станаха с петдесет процента по-щастливи. Мислехме, че сме останали само двамата. Но вече сме трима.
— С какво разполагаме?
— Много малко. Вече си прочел заключението от аутопсията. Освен това знаем за двама обикновени на вид бели мъже, които са претърсили офиса му. Не са намерили нищо, защото той е изпращал важните документи по пощата, за да бъдат на сигурно място. Намерихме пощенската му кутия, прибрахме последните четири флаш памети, които е използвал, и разполагаме само с още един опит да отгатнем паролата му.