Нили мълчеше.
— Хеликоптер — добави Ричър. — Вероятно през нощта. Виси на място във въздуха, на хиляда метра височина. Блъснали са го навън през вратата.
Той затвори очи и си представи как старият му приятел пада в тъмното в продължение на двайсет секунди, размахва ръце, преобръща се и не знае къде е земята и кога ще се удари в нея. Представи си как счупените му крака болезнено се мятат във въздуха.
— Значи вероятно не е излетял от Лас Вегас — заключи той и отвори очи. — Повечето хеликоптери не могат да дойдат оттам и да се върнат без презареждане. Сигурно е долетял от Лос Анджелис от североизток. Ченгетата са тръгнали по грешна следа.
Нили продължаваше да слуша мълчаливо.
— Храна за койотите — продължи Ричър. — Идеалният метод за отърваване от труп. Не остават следи. Въздушната струя от падането отнася всички косми и нишки от извършителите. Криминологичната лаборатория няма за какво да се хване. Точно затова са го изхвърлили още жив. Можели са първо да го застрелят, но не са искали да рискуват с балистичната експертиза.
Ричър замълча. След доста дълго време затвори папката, обърна я и я бутна обратно към Нили през масата.
— Но ти вече знаеш всичко това — обади се той. — Нали? Все пак и ти можеш да четеш. Значи пак ме проверяваш. Искаш да си сигурна, че мозъкът ми все още работи както трябва.
Нили не отговори.
— Играеш си с мен — отбеляза Ричър.
Тя не каза нищо.
— Защо ме повика? — попита той.
— Както сам каза, ченгетата са тръгнали по грешна следа.
— Е и?
— Значи трябва ти да направиш нещо.
— О, аз ще направя нещо. Можеш да бъдеш сигурна. Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остане жив, за да се хвали с това.
— Не — каза Нили. — Друго искам да направиш.
— Какво?
— Искам пак да събереш специалния отряд.
7
Специалният отряд беше типично изобретение на армията на САЩ. Около три години след като нуждата от него беше станала болезнено очевидна за всички останали, Пентагонът за пръв път се беше замислил за евентуалното му създаване. След още една година на работа в комисии и делови срещи командването най-сетне беше прегърнало идеята. Тогава проектът изведнъж се беше озовал на нечие бюро и изпълнението му започна с обичайната паника от крайните срокове. Изготвени бяха заповеди. По очевидни причини никой офицер, който имаше поне капчица здрав разум, не искаше да го оглави, така че създадоха нов отряд от 110-а специална част на военната полиция. Успехът му беше желателен, но евентуалният неуспех трябваше да бъде оправдан, така че двигателите на проекта се заеха да търсят компетентен парий да го оглави.
Ричър беше очевиден кандидат.
Смяташе се, че мотивацията му е била отново да го повишат в майор, но истинската причина Ричър да приеме задачата беше желанието му поне веднъж да свърши нещо както трябва. По неговия начин. Дадоха му картбланш да избере, когото поиска, за да сформира отряда. Това му хареса. Смяташе, че в отряда за специални разследвания трябва да работят най-добрите кадри, които армията бе в състояние да предложи. А той знаеше кои са те и къде работят. Отрядът трябваше да бъде малък, за да работи бързо и гъвкаво, и без помощен персонал, за да се предотврати изтичането на информация. Реши, че ще се справят сами с документацията. В крайна сметка се спря само на осем души: Тони Суон, Хорхе Санчес, Калвин Франц, Франсис Нили, Станли Лори, Мануел Ороско, Дейвид О’Донъл и Карла Диксън. Диксън и Нили бяха единствените жени, а Нили беше единственият военнослужещ без офицерски чин. О’Донъл и Лори бяха капитани, а всички останали — майори, което абсолютно противоречеше на стандартната военна йерархия, но според Ричър това нямаше никакво значение. Беше сигурен, че девет души, работещи плътно един до друг, щяха да действат като равни, а не като началници и подчинени. В крайна сметка точно така и стана. Отрядът се самоорганизира като второразреден бейзболен отбор, случайно попаднал в националната лига. Бяха майстори на играта, работеха в екип, без да признават звезди и авторитети, поддържаха се взаимно и преди всичко бяха безмилостно, брутално ефективни.
— Беше много отдавна — каза накрая Ричър.
— Трябва да направим нещо — настоя Нили. — Заедно. Като екип. Военните следователи са недосегаеми. Забрави ли?
— Това беше само девиз.
— Не, беше самата истина. Ние живеехме с нея.
— Само за да поддържаме някакъв боен дух. Но си беше самохвалство. Все едно да си подсвиркваш, за да не те е страх в тъмното.