Предложението беше прието и в рамките на бригадата на Полупан беше оборудвана нещо като наказателна рота с непостоянен, променлив списъчен състав. Това беше наказание в самото наказание, затвор в самия затвор на наказателната мина, която още не съществуваше. Ние строяхме зона и селище за нея.
Бараката беше от наскоро отрязани лиственици, от влажните стволове на дървото, което като хората в Далечния север се бори за живота си и затова е ъгловато и чворесто, а стволът му е огънат. Тези влажни бараки не се затопляха с печки. Никакви дърва не биха стигнали, за да изсушат тези тристагодишни тела, израснали в блатото. Хората бяха тези, които сушаха бараката, телата на строителите.
Точно тук започна една от моите неволи.
Всеки ден пред очите на цялата бригада Сергей Полупан ме биеше: с крака, с юмруци, с прът, с дръжка на кирка, на лопата. Изчукваше от мен ентелегента.
Биенето се повтаряше ежедневно. Бригадирът Полупан носеше телешко яке, розово яке от телешка кожа — нечий подарък или подкуп, с който човек можеше да се откупи от юмруците, да измоли поне един ден почивка.
Познавам много такива ситуации. Самият аз нямах яке, но и да имах, не бих го дал на Полупан, освен ако криминалните не ми го изтръгнат от ръцете, ако не ми го смъкнат от раменете.
След като се разгорещеше, Полупан си сваляше якето и оставаше по антерия, за да борави още по-свободно с лоста и кирката.
Полупан ми изби няколко зъба, пукна ми ребро.
Всичко това се правеше пред очите на цялата бригада. В бригадата на Полупан имаше около двадесет човека. Бригадата беше с непостоянен, променлив състав, беше учебна бригада.
Сутрешните побоища продължиха толкова време, колкото прекарах в тази мина, мина „Спокойни“…
След рапорт на бригадира Полупан, одобрен от началника на мината и от началството на ОЛП, аз бях изпратен в Централното северно управление — в селището Ягодное, като злостен кръшкач, на когото трябва да му се образува наказателно дело и да му се издаде нова присъда.
По време на следствието лежах в изолатора в Ягодное, образуваха ми дело, тръгнаха разпити. Инициативата на Льоша Чеканов се очерта достатъчно ясно.
Течеше пролетта на четиридесет и четвърта, ярка колимска военна пролет.
Следствените, които са в изолатора, са изкарвани на работа в опит да се избие поне един работен час от транзитния ден — и следствените не обичат тази устойчива традиция на лагерите и на транзитките.
Аз, разбира се, не ходех на работа, за да се опитам да изкарам някаква норма в каменната дупка, а просто за да подишам въздух, да помоля, ако ми дадат, за допълнителна паница супа.
В града, дори и в лагерния град, какъвто беше Ягодное, беше по-добре отколкото в изолатора, където всяко парче дърво беше просмукано от мъртвешка пот.
За излизане на работа даваха супа и хляб или супа и каша, или супа и сельодка. Един ден ще напиша химн за колимската сельодка, единствената белтъчина за арестанта, защото ако нещо пази баланса на белтъчините в Колима, това все пак не е месото. Сельодката е тази, която подхвърля последни съчки в енергийното кълбо на пътника. И ако пътникът си е запазил живота, то е точно защото е ял сельодка — солена, разбира се, и защото е пил, но в този смъртоносен баланс водата не се брои.
А най-важното — навън можеше да се сдобиеш с тютюн, да си дръпнеш или поне да помиришеш това, което другарят ти пуши, ако не успееш да пушиш ти самият. Нито един арестант не би повярвал, че никотинът е вреден, а тютюнът — канцерогенен. Впрочем всичко може да се обясни с разтварянето на онази нищожна капка никотин, която можела да убие кон.
„Да си дръпнеш“ означава да всмукнеш веднъж и това май е сигурно, че носи малко отрова и много мечти, удовлетворение. Тютюнът е висша радост за арестанта, той е продължение на живота. Повтарям, аз не знам дали животът е ценност или не.
Движех се по улиците на Ягодное, като се доверявах само на животинското си чувство. Работех, дълбах дупки с лост, стъргах с лопата, за да може поне нещо малко да е изстъргано за стълбовете в това селище, което познавах много добре. Там ме бяха съдили само преди година и ме бяха осъдили на десет години, бяха ме картотекирали като „враг на народа“. Тази десетгодишна присъда, новата присъда, която беше започнала да тече съвсем неотдавна, беше точно това, което, разбира се, спря завеждането на ново дело, този път за отказ от работа. За отказ от работа, за кръшкане, можеха да ти добавят още една присъда, но това беше трудна работа, ако изтърпяването на последната ти присъда е току-що е започнало.