Водеха ни на работа с голям конвой — все пак ние бяхме хора с висящи дела, ако изобщо бяхме хора…
Аз заемах мястото си в каменната дупка и се стараех да разглеждам минувачите — ние работехме точно на пътя, а през зимата нови пътеки в Колима не се пробиват нито в Магадан, нито в Индигирка.
Поредицата от дупки беше по протежение на улицата — колкото и да ни беше голям конвоят, той беше разположен извън полагащите се по инструкция очертания.
Към нас се приближаваше голяма бригада или просто група хора, още не образуващи бригада — водеха ги покрай нашите дупки. За да минат оттам хората трябваше да се разделят на групи от по трима и да им се даде конвой с автомати. Тези хора току-що бяха свалени от камионите. Камионите бяха наблизо.
Войникът от охраната, която беше довела хората в нашия ОЛП Ягодное, попита нещо нашия конвой.
И изведнъж чух глас, един сърцераздирателен радостен вик:
— Шаламов! Шаламов!
Това беше Родионов от бригадата на Полупан, бачкатор и „пътник“ като мен, от наказателната мина „Спокойни“.
— Шаламов! Утрепах Полупан! С една брадва в столовата. Водят ме на следствие по това дело. От раз го утрепах! — в изстъпление подскачаше Родионов. — В столовата с една брадва.
Това радостно известие наистина породи в мен топло чувство.
Конвоят ни замъкна на различни страни.
Моето следствие не доведе до нищо, нова присъда не ми трупнаха. Някой от висшите беше стигнал до мисълта, че държавата няма да има голяма изгода, ако ми добави нова присъда.
Бях пуснат от следствения арест в една от витаминните командировки.
Не знам с какво приключи следствието за убийството на Полупан. Тогава се режеха доста бригадирски глави, а в нашата витаминна командировка криминалните бяха отвинтили главата на омразния бригадир с трион жага.
Льоша Чеканов, моя познат от Бутирския затвор, повече не съм го срещал.