Гибънз потри носа си и направи гримаса. Сега Тоци щеше да се разкисне и да заплаче над бирата си. Това го ядеше като червей отвътре. Той се пресегна за втората си бутилка „Ролинг Рок“, наклони чашата и започна да налива. Винаги си поръчваше бирите по две наведнъж. Спестяваше си чакането, докато го обслужат.
Тоци изведнъж отмести очите си от русокосата и погледна Гибънз:
— Кажи как са нещата с Лорейн. — Зададе въпроса с такава нота в гласа си, която явно показваше, че вече знае — затова не се опитвай да лъжеш. — Обаждах й се онази вечер. Здравата е разсърдена, че си решил да се върнеш на работа.
Гибънз упорито гледаше русокосата. Какъв беше той? Проклет агент на Лорейн? Какво си въобразява Тоци? Че може да му блъска топките само защото й е братовчед? По дяволите. Той и Лорейн бяха едно цяло много преди да научи за съществуването на Тоци. Разбира се, имали са спречквания. Сериозни спречквания. Но това изобщо не влиза в работата на Тоци.
— Казва, че е бясна, понеже си взел „едностранно решение“. Точно така го рече. Обидена е, че поне не си го обсъдил с нея предварително.
— Не сме женени, Тоц. — Гибънз отпи от бирата. — Не е нужно да обяснявам каквото и да е някому. Включително и на теб.
— Но защо просто не си поговорил с нея? Знаеш, да й обясниш своята позиция. Тя ще разбере… евентуално.
В този момент русокосата си изпусна портмонето. Тя стана от столчето, за да го вдигне, наведе се от кръста и си показа дупето на тълпата. Половината от мъжете в залата полетяха към рая.
— Само поговори с нея, Гиб. Това е всичко. Само поговори.
Гибънз го погледна втрещено:
— Гледай си шибаната работа, Тоци.
— Знаех, че ще ме разбереш — кимна Тоци.
Когато Гибънз се обърна назад, русокосата се беше запътила към вратата. Язък.
7.
Неспокойни пламъци се стрелваха от високите комини на нефтената рафинерия и облизваха черното нощно небе над предградията Елизабет и Линден. В далечината стотици, може би хиляди голи крушки очертаваха контурите на обърканата мрежа от тръби под тези горящи свещи. По-наблизо ревът на кацащите реактивни самолети караше профилираната алуминиева врата да вибрира в ръката му, а червените и зелени светлини на излитащи машини изпълваха небето с изкуствени звезди. Мразовит вятър предвещаваше слана. Това напомни на Нагаи за родината му.
Нагаи затвори вратата на склада и спусна резето. Зеленикавите флуоресцентни лампи го накараха да примижи, докато се движеше из лабиринта от пътеки, оформени между палети с подредени нависоко кашони консервирани храни. Плодов коктейл „Дел Монте“, свинско с боб „Кембълз“, сладки краставички „Хайнц“, царевица със сметана, шоколадов сироп „Хършиз“, едро нарязан бял тон. Замисли се дали това място все още е сигурно. Беше го подбрал много внимателно, но фамилията на Антонели контролираше Източен Нюарк, а хората на Хамабучи се движеха като сенки. Вероятно бяха могли да го открият досега. Надяваше се, че не са. Маширо имаше нужда от собствено дожо15.
Когато заобиколи един куп от лещени супи „Прогресо“, той видя самурая да пренася два сгъваеми метални стола в центъра на своето кътче. Той се спря и наблюдаваше как Маширо разгъва столовете един до друг, после донесе стъклен буркан с нещо, което не успя добре да разпознае, заедно с бяла порцеланова купа за ориз и ги постави върху единия стол. Нагаи забеляза белия футон16 в едно ъгълче върху сивия циментов под и котлона в съседство до старинния сандък за оръжия от черешово дърво. Нищо друго, що се отнася до удобства. Така го искаше Маширо. Едно усамотено място за тренировки е рай за самурая. Всяка сутрин той събира нещата и ги скрива в багажника на колата си и отново ги нареждаше вечерта, все едно си устройва бивак. Той забеляза, че Маширо вече беше окачил на стената бронята на своя прародител, както правеше винаги преди тренировка. Тя го вдъхновяваше. Нагаи наблюдаваше как самураят си сваля обувките и чорапите и се запита колко ли е студен бетонният под. Животът на Маширо беше прост и целенасочен. Нагаи му завиждаше в известен смисъл.
Накрая Маширо удостои присъствието на господаря си с кратък поклон, после отиде за своята катана, положена върху футона, и я плъзна под черния пояс, пристягащ бялото горнище на неговото „ги“17. След това постави късия меч вакидзаши така, че да стои напряко на корема му. Когато се приготви, той погледна господаря си и кимна. Нагаи отвърна на поздрава и се запъти към сгъваемите столове, върху които намери купата и буркана с малки черни череши. Седна на свободния стол, отвори буркана и изсипа черешите в купата. Изглеждаха неоновочервени под луминесцентните лампи. Той пъхна една в устата си и веднага му се прииска да имаше и уиски.